Читать «Ябълковото дърво» онлайн

Дафни дю Морие

Ябълковото дърво

Той обърна внимание на ябълковото дърво едва три месеца след смъртта и. Разбира се, знаеше за съществуването му. То си растеше редом с другите дървета на ливадата пред къщата, а нагоре отвъд склона се ширеше полето. Ала никога преди не бе забелязвал, че точно това дърво е по-различно от останалите — всъщност то бе просто третото отляво и стоеше малко встрани от другите, наведено към терасата.

Беше ранна пролет и утрото бе свежо и ясно. Той се бръснеше до отворения прозорец и когато с насапунисано лице и бръснач в ръката се наведе навън да вдъхне от уханието на въздуха, погледът му се спря на ябълковото дърво. Дали не бе просто измама, шегичка някаква на слънцето, което се показа иззад гората и лъчите му точно в този миг огряха дървото, ала приликата беше очевидна.

Остави бръснача на перваза на прозореца и се загледа. Дървото беше изпосталяло и угнетително тънко, нямаше и помен от чепатата здравина на заобикалящите го събратя. Редките му клони, които растяха високо на ствола като тесни рамене на източено тяло, се простираха с мъченическо примирение, сякаш бяха измръзнали от свежия утринен въздух. Телта, която ограждаше дървото от основата докъм средата на ствола, приличаше на сива карирана пола, покрила кльощави крайници; а най-високият клон, макар и щръкнал над другите, бе леко увиснал и напомняше клюмнала глава на изтощен човек.

Колко често бе виждал Мидж да стои така — унила. Където и да беше — в градината, в къщата или дори когато пазаруваше в града, — тялото и имаше все тази изгърбена стойка, която трябваше да подскаже, че животът е суров към нея, че тя е избрана измежду себеподобните си да носи някакъв непосилен товар, ала въпреки това ще издържи докрай, и то, без да се оплаква. „Мидж, изглеждаш преуморена, за бога, седни и си почини!“ Но тези думи се приемаха с неизбежно свиване на раменете, последвано от въздишка: „Някой все пак трябва да върши всичко това.“ Сетне отново се заемаше със скучните еднообразни и никому ненужни задължения, които сама си налагаше. И тъй ден след ден, безкрайни, с нищо не променящи се години.

Той продължи да се взира в ябълковото дърво. Мъченическата стойка, наклоненият връх, няколкото изсъхнали листа, които вятърът и дъждът на отминалата зима не бяха отнесли и сега потрепваха от пролетния ветрец като рядка коса — с всичко това дървото като че ли кореше собственика на градината като че ли искаше да му каже: „Изглеждам така заради теб, заради твоето нехайство.“

Той се извърна от прозореца и продължи да се бръсне. Нямаше смисъл да дава воля на въображението си и да съчинява разни измислици точно сега, когато най-сетне започваше да живее свободно. Изкъпа се, облече се и слезе долу да закуси. На котлона цвърчеше бекон с яйца. Отнесе тигана в трапезарията, където на масата бяха сложени прибори за него. Сгънат, непипван още, го очакваше и броят на „Таймс“. Докато Мидж беше жива, той по навик даваше вестника най-напред на нея. Тя му го връщаше след закуска, преди да е влязъл в кабинета си, ала страниците бяха винаги разбъркани и небрежно сгънати, така че част от удоволствието да прегледа новия вестник му биваше отнета. А и новините вече му се струваха остарели, защото тя бе свикнала да чете на глас най-неподходящите пасажи, като при това винаги добавяше по някоя пренебрежителна забележка.