Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 9

Мислите му се зареяха и за втори път тази седмица той си спомни за селското момиче с онази жизнерадостна усмивка. Зачуди се какво ли е станало с нея. Вероятно вече имаше семейство, деца. Щастливец бе онзи, за когото се беше омъжила. Е, няма как… Стана му смешно. Нима сега и той щеше да започне да използува този израз? Горката Мидж! Изведнъж се сепна и остана неподвижен, хванал с ръка пердето. Ябълковото дърво, онова отляво, не беше вече в сянка. Луната огряваше изсъхналите клони и те приличаха на ръце на скелет, протегнати умолително нагоре. Замръзнали ръце, неподвижни, сковани от болка. Нямаше никакъв вятър и другите дървета не помръдваха; ала там, в най-високите клони на старата ябълка, нещо току трепваше и прошумоляваше, някакъв слаб ветрец — идеше кой знае откъде и замираше отново. Внезапно един клон от ябълковото дърво падна на земята. Беше ниският клон с малките кафяви пъпки, който той не пожела да докосне. Никакво шумолене, ни най-малък знак за движение не идеше от другите дървета. Той продължи да се взира в осветения от луната клон. Клонът лежеше проснат напряко, досами дръвчето, сочеше сянката му и сякаш отправяше обвинение.

За пръв път в живота си, доколкото можеше да си спомни, той спусна пердетата, за да закрие лунната светлина.

Задълженията на Уилис бяха сведени до това да поддържа зеленчуковата градина. Когато Мидж беше жива, не се мяркаше много пред къщата. Тя се грижеше за цветята сама. Дори и тревата косеше — буташе проклетата машина нагоре-надолу по склона, превила гръб над дръжките и.

Това бе едно от задълженията, които сама си бе измислила, както и непрестанното чистене и лъскане на спалните. Сега, когато Мидж я нямаше да се грижи за цветята н да му нарежда какво точно да работи, Уилис все се появяваше отпред. Тази промяна му се харесваше. Караше го да се чувствува отговорен.

— Не мога да разбера как тъй е паднал този клон, сър — рече той в понеделник.

— Кой клон?

— Ами онзи, от ябълковото дърво. Дето го гледахме, преди да си тръгна.

— Сигурно е бил нещо гнил. Нали ти казах, че дървото е сухо.

— Нищо му няма на клона, сър. Ей на, вижте. Просто се е отчупил.

Отново господарят трябваше да последва своя работник нагоре по стръмнината към терасата. Уилис вдигна клона. Лишеят по него беше мокър и приличаше на сплъстена коса.

— Ако сте идвали през почивните дни да го разглеждате, сър, може от дърпането надолу да се е отчупил — заяви градинарят.

— Изобщо не съм идвал — отговори той раздразнено. — Впрочем чух, когато клонът падна през нощта. Точно тогава отварях прозореца на спалнята.

— Чудна работа. Нощес нямаше вятър.

— Такива неща често стават със старите дървета. Не мога да разбера защо се вълнуваш толкова. Човек ще си помисли… — Замълча, не знаеше как да довърши изречението. — Човек ще си помисли, че става дума за някое кой знае колко скъпоценно дърво — каза най-сетне той.