Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 6

Тези видения — с ковчега и с опашката — го преследваха около седмица, но избледняваха с всеки отминал ден. После я забрави. Радваше се на свободата, на слънчевата празна къща, на ясното небе и здравата студена зима. Сега сам определяше ритъма на живота си. Нито веднъж не се бе сетил за Мидж до онази сутрин, когато погледна ябълковото дърво.

По-късно същия ден излезе да се разходи из градината и усети, че някакво любопитство го тегли към дървото. Ама наистина как се бе поддал на глупавите си фантазии? Нищо особено нямаше в това дърво.

Ябълка като ябълка. Тогава си спомни, че точно то се развиваше винаги по-лошо от останалите, че по едно време бе почти загинало, дори говореха, че трябва да го отсекат, но си останаха само с приказките. Ето, сега ще има какво да прави в събота или в неделя. Да се понапънеш с брадвата, е здравословно, пък и сетне, като гори ябълково дърво, мирише хубаво. Удоволствие е да запалиш с него камината.

За съжаление след този ден времето беше дъждовно почти цяла седмица и не можа да изпълни задачата, която си бе поставил. Нямаше смисъл да се мотае навън в такова време, а отгоре на всичко можеше и да се простуди. Дървото все така привличаше погледа му, щом обърнеше глава към прозорците на спалнята. Взе да го дразни с вида си — застанало там под дъжда превито, изпосталяло, тънко. Не беше студено и в градината ръмеше. Нито едно от другите дървета не излъчваше подобно униние. Едно младо дръвче, което растеше вдясно от старата ябълка — добре помнеше, че го засадиха само преди няколко години, — стоеше изправено и силно, устремило към небето младите си гъвкави клони, сякаш се радваше на дъжда. Той се загледа в него и се усмихна. Защо, по дяволите, си спомни ненадейно онази случка по време на войната — толкова години минаха оттогава — с момичето, което бе дошло да поработи за няколко месеца в съседната ферма?

Толкова отдавна не се беше сещал за нея. Пък и нищо особено не бе имало, че да се вълнува. В почивните дни бе помагал във фермата — по време на война това е съвсем естествено — и тя беше винаги жизнерадостна, хубава и усмихната. Имаше тъмна къдрава момчешка коса, а лицето и бе свежо като сочна ябълка. Той очакваше с нетърпение съботата и неделята, за да я види; за него това бе нещо като лек срещу непрекъснатата атака на новините по радиото, което Мидж слушаше цял ден, и непрестанните разговори за войната. Обичаше да наблюдава това дете — та тя бе още дете, някъде около деветнадесетгодишна, облечена с момчешки панталони и пъстра блузка, а когато се усмихваше, сякаш прегръщаше света.

Така и не разбра как се стигна до онази случка, пък и не беше нещо сериозно. Просто един следобед поправяше трактора под навеса, беше се навел над мотора, а тя стоеше до него, съвсем близо до рамото му, и двамата се смееха. Обърна се, за да вземе парцалче да изчисти един болт, когато неочаквано тя се озова в прегръдките му и той я целуна. Беше щастливо преживяване, спонтанно и непринудено, момичето — сърдечно и мило, устните и — свежи и млади. После продължиха да се занимават с трактора, но между тях вече имаше някаква близост, която им носеше радост и същевременно ги успокояваше. Когато дойде време тя да нахрани прасетата, тръгна с нея, сложил ръка на рамото и — небрежен жест, който всъщност нищо не означаваше, дори не можеше да се нарече милувка. Излязоха на двора и той видя Мидж, която стоеше и ги гледаше втренчено.