Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 7

— Трябва да отида на събрание на Червения кръст. Не мога да запаля колата. Викнах няколко пъти, но ти, изглежда, не чуваше. — Лицето и бе добило каменно изражение. Тя гледаше момичето. Изведнъж го обхвана чувство за вина. Момичето поздрави весело Мидж и тръгна през двора да си върши работата.

Той отиде с Мидж при колата и успя да запали с манивелата. Тя му благодари с равен глас. Усети, че не може да я погледне в очите. Значи това наистина бе изневяра. Беше грях. За подобни случаи редовно пишеха на втора страница в неделните вестници: „Съпруг прелъстява селско момиче. Съпругата случайно става очевидка“. Ръцете му трепереха, когато се прибра у дома и се наложи да си налее нещо за пиене. Не размениха нито дума по въпроса. Мидж никога не спомена за случилото се. Някакъв инстинкт, малодушие някакво го възпря да отиде в края на следващата седмица във фермата, а после чу, че майката на момичето се разболяла и я повикали да се прибере.

Повече не я видя. Защо, чудеше се той, си спомни така неочаквано за нея в този ден, и то тъкмо сега, когато се бе загледал в ябълковите дървета под дъжда? А колкото до онова изсъхнало дърво, то непременно трябваше да се отсече, ако не за друго, поне за да има повече слънце за малката, пълна с живот фиданка. Не беше справедливо да я остави да расте толкова близо до другото.

В петък следобед отиде до зеленчуковата градина да плати надниците на градинаря Уилис, който идваше три пъти седмично. Отби се и в бараката за инструменти да види дали брадвата и трионът са наточени. Уилис поддържаше изряден ред там — така го бе научила Мидж, — тъй че брадвата и трионът висяха на обичайните си места на стената.

Плати на градинаря и точно си тръгваше, когато той неочаквано му каза:

— Чудна работа става със старото ябълково дърво, сър, нали?

Забележката бе толкова ненадейна, че му подейства като шок. Усети, че лицето му променя цвета си.

— Ябълково дърво ли? Какво ябълково дърво?

— Ами онова в края, близо до терасата — отвърна Уилис. — Не е раждало, откакто работя тук, а вече минаха доста години. Ни един плод не е дало, нито пък цветове е имало. Щяхме да го отсечем, ако си спомняте онази студената зима, ала, а тъй и не се наканихме. Ето че сега е взело да се съживява, не сте ли забелязали? — Градинарят го наблюдаваше с многозначителна усмивка.

Какво имаше предвид? Нима бе възможно и Уилис да се е поддал на тази необикновена, измамна прилика? Не, изключено — това е направо нелепа мисъл. И той самият я беше прогонил от съзнанието си.