Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 5
Дафни дю Морие
— По дяволите вечерята — рече той, — ще хапна, каквото намеря. Качи се да си легнеш. Ще ти донеса нещо горещо за пиене.
— Нали ти казах, не ми се яде — отвърна Мидж. — Мога сама да си напълня термофора. От тебе искам само едно — да не забравиш да изгасиш всички лампи, преди да легнеш. — И отпуснала рамене, тръгна към вестибюла.
— Все пак да ти донеса топло мляко? — предложи той, докато събличаше палтото си. Ала тъкмо тогава останалата половина от билета за кино изпадна от джоба му. Тя погледна към пода. Не каза нищо. Разкашля се пак и се затътри нагоре по стълбите.
На следващата сутрин изгаряше от температура. Дойде лекарят и заяви, че е пневмония. Тя попита дали може да получи самостоятелна стая в най-близката болница, защото една сестра в къщи много би усложнила нещата. Беше вторник сутрин. Приеха я веднага, а в петък му съобщиха, че едва ли ще преживее нощта. Същата вечер, изправен до леглото и, той се загледа в нея. Тя лежеше на високия обикновен болничен креват и сърцето му се сви от мъка, защото явно и бяха напъхали под главата твърде много възглавници, бяха я подпрели прекалено високо и така сигурно и беше неудобно. Бе донесъл цветя, но сега нямаше смисъл сестрата да ги подрежда, защото Мидж беше толкова болна, че едва ли щеше да ги забележи. От деликатност той издебна удобен момент и ги остави на масата до паравана, когато сестрата се беше навела над нея.
— Има ли нужда от нещо? — попита той. — Искам да кажа, че мога веднага… — Не довърши изречението, като се надяваше сестрата да го разбере. Бе готов да отиде където трябва с колата, да донесе каквото е необходимо.
Сестрата поклати глава.
— Ще ви се обадим по телефона — каза му тя, — ако настъпи някаква промяна.
Каква промяна би могла да настъпи, чудеше се той, когато излезе навън. В изпитото, бяло като платно лице на възглавницата вече нямаше искрица живот; то беше ничие.
Мидж почина в ранните часове на съботната утрин. Той не беше религиозен, не вярваше в безсмъртието на душата, но когато погребението свърши и Мидж бе вече под земята, мисълта за нещастното и самотно тяло, положено, в ковчега с месингови дръжки, го изпълни с печал. Имаше нещо много недостойно в начина, по който се разделяш с човека. Смъртта трябва да бъде друга. Като сбогуване с някого на гара, преди да отпътува за дълго, но да го няма напрежението. Струваше му се неприлична бързината, с която хората заравяха онова, което само поради злощастие не бе вече жив, дишащ човек. И както бе разстроен при спускането на ковчега в зиналия гроб, стори му се, че чува Мидж да казва с въздишка: „Е, няма как…“
Тъй силно му се искаше да повярва, че все пак съществува някакъв невидим рай и че горката Мидж не подозира какво правят с тленните и останки, защото сега се разхожда нейде из зелени поля. Но с кого ли, чудеше се той. Родителите и бяха умрели в Индия преди много години. С тях сега надали щеше да намери общ език, ако речеха да я посрещнат пред небесните порти. Изведнъж си я представи как чака реда си на опашка, застанала доста в края, както винаги и се случваше по опашките, с онази голяма сламена пазарска чанта, която носеше навсякъде, и с познатия търпелив мъченически израз на лицето. Ето, най-сетне минава през въртящата се врата, за да влезе в рая, и го поглежда с укор.