Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 4

Веднъж се бе осмелил да попита защо е необходимо да се чисти толкова много къщата. Защо трябва стаите непрекъснато да се преобръщат, столовете да се поставят един връз друг, килимите да се навиват и украшенията да се струпват върху вестник. И най-вече защо коридорът на горния етаж, и то незастланата му част отстрани, където никой никога не минава, трябва да се лъска усърдно на ръка, при което Мидж и прислужницата обикновено се редуваха, пълзейки на колене по цялата му безкрайна дължина подобно на някогашните роби.

Мидж впери неразбиращ поглед в него.

— Та ти пръв ще започнеш да се оплакваш, ако къщата се превърне в кочина — каза му тя. — Обичаш удобството си.

Живееха в различни светове, между които нямаше допирни точки. Така ли е било винаги? Тъй и не можеше добре да си спомни. Бракът им просъществува почти двадесет и пет години, но докрай си останаха просто двама души, които по силата на навика живеят под един покрив.

Когато ходеше на работа, всичко изглеждаше малко по-друго. Тогава не забелязваше някои неща. Прибираше се вкъщи само да яде и да спи, а на другата сутрин се качваше отново на влака. Но след като се пенсионира, присъствието и взе да му се натрапва, да го завладява и ден след ден усещането за нейното негодувание и укорът и ставаха по-осезаеми.

Накрая, последната година преди смъртта и, той се почувствува до такава степен впримчен, че започна да прибягва до какви ли не дребни хитрини, за да се измъкне от нея. Казваше и че отива в Лондон — да се подстриже, на зъболекар или да обядва със стар приятел от службата, а в действителност сядаше край прозореца в клуба, най-сетне сам, необезпокояван от никого.

Болестта, която я отнесе от този свят, бе милостиво бърза. Грип, сетне пневмония и само след седмица Мидж не бе между живите. Той почти не разбра как стана, освен че както обикновено беше преуморена, настина и не пожела да легне. Една вечер, връщайки се у дома с късния влак от Лондон, след като през деня се бе вмъкнал в едно кино и бе потърсил разтуха сред тълпата дружелюбни, приятни хора, които умеят да се забавляват — беше суров декемврийски ден, — я свари в мазето, наведена над котела за парното, да ръга и да разравя буците въглища.

Погледна го, пребледняла от умора, с изпито лице.

— Какво има, Мидж, какво правиш, за бога? — извика той.

— Не гори — отвърна тя, — цял ден се мъчим с това парно, все гасне. Утре ще трябва да извикаме майстори. Самичка не мога да се справя.

Бузата и беше изцапана със сажди. Пусна машата на пода и взе да кашля, а тялото и се сви от болка.

— Трябва да си легнеш — каза и той. — Що за глупости правиш? Какво си се захванала с това пусто парно?

— Мислех, че ще се прибереш рано — рече Мидж. — Може би, ако беше тук, щеше да се справиш. Толкова беше студено целия ден, че не ми е ясно какви занимания си намерил в Лондон.

Приведена, тя се заизкачва бавно по стъпалата на мазето и когато стигна на площадката, застана там трепереща, с полузатворени очи.

— Ако не възразяваш, ще ти приготвя вечерята веднага, за да свърша и с това задължение. Аз самата няма да ям нищо.