Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 3

— Нямах такова намерение.

— Е, нищо тогава. — Тя тръгна обратно към вратата.

— Защо, има ли нещо, което искаш да свърша?

— Само рибата за обяд. Нали знаеш, че в сряда няма доставки по домовете. И аз мога да ида, ако си зает. Просто си помислих…

Излезе от стаята, без да довърши изречението.

— Не се тревожи, Мидж — провикна се той. — Ще се кача на колата и ще отида. Няма смисъл да се мокриш.

Реши, че може да не го е чула, и надникна във вестибюла. Тя стоеше на дъжда пред отворената входна врата. Носеше продълговата кошница с плоско дъно и си слагаше чифт градинарски ръкавици.

— Тъй или инак, ще се намокря — каза Мидж. — Виж тези цветя, всичките са полегнали. Трябва да се завържат. След като ги оправя, ще ида за рибата.

Нямаше смисъл да спори, щом бе решила. Той затвори входната врата и се върна в кабинета си. Стаята не му се струваше вече така уютна, а когато малко по-късно вдигна глава към прозореца, видя, че Мидж отново се е забързала нанякъде — шлиферът и не бе закопчан до долу, полите му се развяваха, в периферията на шапката и се бе насъбрала вода, която се стичаше пред лицето и, а градинската кошница бе пълна с увехнали хризантеми. Почувствува, че съвестта го гризе, наведе се и изключи единия реотан.

Имаше и други случаи — през пролетта или, да речем, през лятото. Той се разхожда гологлав из градината, с ръце в джобовете, с едничката цел да усети топлината на слънцето по гърба си и да зарее поглед отвъд, към гората, към полето и бавно лъкатушещата река, и изведнъж, без да ще, наостря слух. От спалнята горе се чува как прахосмукачката започва да се задъхва, пронизителният и вой заглъхва и най-сетне замира. Той стои на терасата, а Мидж се провиква отгоре.

— Имаш ли намерение да правиш нещо? — пита го тя.

Не, той няма такова намерение. Просто дъхът на пролетта или ранното лято го е накарал да излезе в градината. Приятно му е да се наслаждава на мисълта, че сега, като е пенсионер и не ходи на работа в Сити, времето е нещо без значение, което може да пилее както пожелае.

— Не — отговаря и той, — в такъв прекрасен ден не ми се прави нищо! Защо питаш?

— Е, само тъй — казва тя. — Мислех си, че оная водосточна тръба, дето извива под кухненския прозорец, пак е извън строя. Съвсем се е запушила. Така е, като никой не се сеща да я погледне навреме. Следобед ще се опитам да я отпуша сама.

Лицето и изчезва от прозореца. Чува се познатото гъргорене, което постепенно преминава във вой, и прахосмукачката пак поема работата си. Колко е нелепо, всъщност, че подобна дреболия може да помрачи хубостта на деня. Причина за това не бе, че от него искат нещо, нито самата работа — да прочистиш една водосточна тръба, е дори забавно, просто ровиш с ръце в тинята като хлапе, — а нейното изпито и бледо лице, надвесено над сгряната от слънце тераса, ръката, която се вдига изтощено да дръпне назад падналия кичур, и неизбежната и въздишка, преди да се отдалечи от прозореца, неизреченото: „И аз бих искала да имам време да си стоя така на слънце и да не правя нищо. Е, няма как…“