Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 2

Родеше ли се в семейство на познати дъщеря, тя цъкаше с език, поклащаше глава и казваше: „Горките хора, защо им е момиче — само да се мъчи!“ Ако пък беше син, заявяваше: „Няма да им е лесно, днес не е шега работа да дадеш образование на едно момче.“ Тъй като самите те бяха бездетни, отначало той смяташе, че злъчта и към всеки появил се на белия свят е психологически обяснима, но с течение на времето Мидж започна да се отнася така към всичко светло и весело, сякаш по принцип в жизнерадостното настроение се гнездеше някакво лошо начало.

„Тук пише, че тази година е имало незапомнен брой курортисти. Да се надяваме, че са прекарали хубаво, това е най-важното.“ Но думите и не звучаха добронамерено, а пренебрежително. После, след закуската, тя отместваше стола назад и с въздишка казваше: „Е, няма как…“ Никога не завършваше изречението, но-въздишката, свиването на раменете, мъчителната стойка на издълженото сухо тяло, когато се навеждаше да прибере чиниите от масата — смяташе, че по този начин облекчава труда на прислужницата, — съдържаха в себе си непрестанния и укор към него, който бе помрачавал живота им в продължение на години.

Мълчаливо, педантично и отваряше вратата, за да отиде към кухнята, а тя минаваше с отруден вид покрай него, наведена под тежестта на пълната със съдове табла, която въобще нямаше защо да носи, и след малко той чуваше шуртенето на водата в мивката. Тогава се връщаше обратно на мястото си и сядаше, а смачканият „Таймс“, изцапан с конфитюр от портокали, лежеше подпрян на поставката за препечените филийки; и отново, с неизменна настойчивост, в съзнанието му се набиваше въпросът: „Какво съм сторил?“ Не че натякваше. Не бе от свадливите жени — тези съпруги, свекърви или тъщи, с които се шегуват в оперетите. Той не можеше да си спомни Мидж да е загубвала някога самообладание или да се е карала. Просто неизречените упреци, примесени с достойно носено страдание, помрачаваха атмосферата на дома му и пораждаха у него чувството, че се спотайва, че е виновен за нещо.

Веднъж, когато валеше, реши да се усамоти в кабинета. Реотаните на електрическата печка светеха, димът от лулата, която бе запалил след закуска, изпълваше малката стая и седнал на бюрото си, той се преструваше, че пише писма. Всъщност просто искаше да се скрие, да усети уюта и сигурността на четирите стени, в които бе затворен един негов собствен свят. Ала много скоро на вратата се появи Мидж — обличаше шлифера си, нахлупила широкопола филцова шапка ниско над челото си. Тя спря за миг и сбърчи нос с отвращение.

— Пфу! Отвратителна миризма.

Той не каза нищо, а се размърда леко на стола и премести лакътя си, за да скрие романа, който от нямане какво да прави бе взел от лавицата.

— Ще ходиш ли в града? — попита го Мидж.