Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 29

Допи си чашата, преоблече се и излезе навън да запали колата. Все още валеше, но със спускането на мрака самият въздух бе започнал да замръзва и бе станал някак си по-чист. Сякаш замаяни, снежинките падаха сега по-бавно, по-отмерено.

Моторът забръмча и, колата потегли надолу по хълма, с ремаркето отзад. Заради тежкия товар трябваше да кара бавно и много внимателно. Непрекъснато се взираше през стъклото, бършеше го, а след изморителната работа следобеда тази снежна завеса отпред създаваше допълнително напрежение. Когато спря в малкия двор, стори му се, че никога досега светлините на кръчмата не са блестели по-весело.

Запремига, застанал на прага, и се усмихна,.

— Е, донесох ви дървата — рече той.

Изправена зад бара, мисис Хил впери поглед в него, един-двама души вдигнаха глави, а играчите пред мишената се умълчаха за миг.

— Ама вие сериозно ли… — започна мисис Хил, но той кимна с глава към вратата и взе да се смее.

— Идете и вижте — каза и, — само не ме карайте да ги разтоварвам тази вечер.

Запъти се към любимия си ъгъл, като се подсмихваше. Ето, че край вратата се струпаха хора, взеха да възклицават — всички говореха и се смееха. Чувствуваше се почти като герой. Наобиколиха го, започнаха да го разпитват, а мисис Хил му наля уиски. Благодареше му, смееше се и клатеше глава:

— Тази вечер ще пиете за сметка на заведението.

— И дума да не става — отвърна и той, — днес аз черпя. Налейте на всички и щом чашите се изпразнят, повторно догоре. Хайде, приятели!

Беше празнично, някак задушевно и весело, а той току се провикваше, пожелаваше щастие на всички, специално на мисис Хил, и на себе си, всъщност на целия свят. Нали идеше Коледа? Кога, следващата седмица, по-следващата? Трябваше да пийнат и за нея, да е весела Коледа. Та какво от това, че валеше сняг и времето беше студено? За първи път не седеше самичък в ъгъла, а се чувствуваше един от всички тях. За първи път пиеше с тях, смееше се, дори поигра на стрелички. В приятната атмосфера на топлия, душен, изпълнен с цигарен дим бар той усети, че го харесват, че го приемат, че вече не е „господинът“, който живее в онази къща горе на пътя.

Часовете минаваха, някои си отидоха, други дойдоха, а той все си седеше там, замаян, приятно отпуснат, обгърнат от наситения с дим топъл въздух. Всичко, което чуваше или виждаше, беше замъглено, но това като че ли нямаше значение. Веселата, пълничка, добродушна мисис Хил се грижеше за него и грейнала го поглеждаше иззад бара.

Мярна му се и познатото лице на един селянин от фермата, с когото някога по време на войната се сменяха на трактора. Наведе се напред и потупа човека по рамото.

— Какво стана с момиченцето? — попита той.

Мъжът сложи халбата на масата.

— Извинете, сър, не ви разбрах.

— Не си ли спомняте? Онова девойче, селянчето. Доеше кравите, хранеше прасетата във фермата. Хубаво момиче с тъмна, къдрава коса. Все се усмихваше.

Мисис Хил, която обслужваше друг клиент, се обърна.

— Да не би господинът да говори за Мей?

— Да, точно тъй се казваше, малката Мей — рече той.