Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 30

— Нима не сте чули за случая, сър? — възкликна мисис Хил и му напълни чашата. — Толкова бяхме потресени тогава, всички говореха само за това, нали Фред?

— Точно тъй, мисис Хил.

Човекът избърса уста с опакото на ръката си.

— Загина — заяви той, — казват, че изхвърчала от задната седалка на някакъв мотор. Щяла скоро да се омъжва. Четири години минаха оттогава. Ужасна история, а? Мило момиченце беше.

— Ние оттук изпратихме венец — добави мисис Хил. — Майка и ни отговори, беше много трогната. Изпрати ни и изрезка от местния вестник, нали, Фред?

Голямо погребение направили и много цветя имало. Горката Мей. Всички толкова много я обичахме.

— Тъй си беше — потвърди Фред.

— Чудно как вие не сте чули, сър — рече мисис Хил.

— Не, нищо не знам, никой не ми е казал. Колко жалко. Наистина много жалко.

Той заби поглед в полупразната чаша пред себе си.

Хората около него продължаваха да разговарят, ала вече му бяха чужди. Отново беше сам, смълчан в своя ъгъл. Значи онова хубаво момиче го нямаше вече, бедничкото. От три-четири години. Да изхвръкне от мотор. Какъв безразсъден, отвратителен негодник — взел е завоя по-бързо, а момичето е било зад него, вкопчено за колана му, и може би е говорело нещо, смеело се е… Тряс… и край! Вятърът нямаше-вече да развява къдравата и коса. Тя вече никога нямаше да се смее.

Мей, точно тъй се казваше, сега си спомни ясно. Бе пред очите му: някой я вика, а тя се усмихва през рамо, чува се едно звънливо „ида“, оставя потракващото ведро на двора и тръгва, подсвирквайки си, с големите шляпащи ботуши. Един моментен порив го бе накарал да сложи ръка на кръста и и да я целуне. Мей, селското девойче с усмихнати очи.

— Тръгвате ли си, сър? — попита го мисис Хил.

— Да. Мисля, че е вече време.

С несигурна крачка се добра до входа и отвори вратата. През последния час студът бе стегнал здраво и вече не валеше. Тежкият снежен похлупак бе изчезнал, небето беше осеяно с блещукащи звезди.

— Имате ли нужда от помощ за колата, сър? — предложи някой.

— Не, благодаря, мисля, че ще се оправя сам. Откачи ремаркето и пусна теглича. Ремаркето се наклони и част от дървата се катурнаха напред. Това утре. Утре, стига да има настроение, щеше да дойде пак и да помогне да разтоварят дървата. Но не и тази вечер. Достатъчно се бе потрудил. Сега наистина беше изморен, направо изтощен.

Отначало колата не можа да запали, а сетне някъде по средата на пътя — едно странично пътче, което го отвеждаше направо у дома — той разбра, че е направил грешка, че не е бивало да я подкарва изобщо. Всичко наоколо бе затрупано със сняг и следата, която беше оставил на идване, сега бе напълно заличена. Колата залитна, подхлъзна се, изведнъж дясното колело пропадна и целият автомобил легна на една страна. Беше се набутал в някаква пряспа.

Измъкна се навън и се огледа. Колата бе затънала дълбоко и нямаше да може да я помръдне без чужда помощ. И дори ако, да речем, се върнеше да потърси някого, какъв смисъл имаше да се опитва да кара по-нататък, след като и напред снежната покривка бе също тъй дълбока? По-добре да остави колата. Да се опита да я подкара отново сутринта, когато щеше да е отпочинал. За какъв дявол да виси тук до среднощ и само да се мъчи, да бута, да тика? Нямаше смисъл. Тук на страничното пътче нищо не можеше да и се случи, по него тази нощ никой нямаше да мине.