Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 31

Закрачи нагоре към дома си. Жалко, че вкара колата в тази пряспа. Вървеше по средата на пътя и това не бе особено трудно, тъй като снегът стигаше само до глезените. Мушна ръце дълбоко в джобовете на балтона си и се заизкачва по хълма. Навред се простираше снежна пустиня.

Спомни си, че бе отпратил прислужницата на обяд, и си представи как ще го посрещне къщата сега, печална и студена, камината ще бъде изгаснала, а вероятно и котелът на парното. Прозорците, останали с отдръпнати завеси, щяха да зеят мрачно срещу него и свободно да пропускат вътре черната нощ. Отгоре на всичко трябваше да си приготви вечеря. Е, грешката си беше негова. Само себе си можеше да вини. Ето в такъв момент трябваше да има някой, който да го чака, някой, който да изтича от дневната в антрето, да отвори входната врата и да го посрещне в грейналата от светлина къща: „Добре ли си, скъпи? Започнах да се тревожа.“

На върха на хълма спря да си поеме дъх. Оттам виждаше дома си, зад дърветата, в дъното на алеята за колата. Къщата бе тъмна и неприветлива и нито един от прозорците не светеше. Стори му се по-приятно да стои навън — звездното небе и рохкавият бял сняг бяха по-дружелюбни от тази мрачна къща.

Забравил бе страничната порта отворена — мина през нея, затвори я и се отправи към терасата. Каква тишина цареше в градината! Не се долавяше и звук.

Сякаш тук бе идвал някакъв дух и бе омагьосал мястото, потапяйки го в белота и покой.

Тръгна внимателно по снега към ябълковите дървета.

Сега фиданката стоеше сама, над стъпалата, и вече нищо не можеше да я загрози; със своите разперени клони, бели и блещукащи, тя бе част от приказния свят, свят на вълшебства и чудеса. Поиска му се да застане до нея и да погали клонките и, да се увери, че е все още жива, че снегът не и е навредил и през пролетта отново ще се покрие с цвят.

Бе стигнал почти до нея, когато се препъна и падна — кракът му се захвана, заклещи се в нещо скрито под снега. Опита се да го измъкне, но това отдолу го стискаше здраво, остра болка пронизваше глезена му и той изведнъж разбра. Нащърбеният, разцепен пън на ябълковото дърво, което бе отсякъл днес, го бе хванал като в капан.

Подпря се напред на лактите си с намерението да се издърпа, лазейки по снега, но при падането ходилото му тъй се бе извъртяло, че с всеки нов опит да пропълзи напред дънерът още по-здраво го заклещваше. Започна да опипва земята под снега, ала навсякъде ръцете му се натъкваха на малките откършени клонки, които се бяха разпилели, когато дървото рухна, а сетне снегът ги бе покрил. Извика за помощ, макар дълбоко в себе си да знаеше, че никой няма да го чуе.

„Пусни ме — развика се той, — пусни ме“, сякаш това, което го държеше в плен, можеше да се смили над него и да го освободи, и докато викаше от безсилие и страх, по лицето му започнаха да се стичат сълзи. Трябваше да лежи тук, цяла нощ, хванат в клопката на старата ябълка. Нямаше никаква надежда, никакъв изход, докато не го намерят на сутринта. Ами ако е вече твърде късно, когато дойдат, ако е вече мъртъв, проснат вкочанен върху ледената земя?.