Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 19
Дафни дю Морие
Обичаше да седи по цяла сутрин на слънце в някое кафене или ресторант на открито и с чаша вино пред себе си, да наблюдава хората. Млади, жизнерадостни хора, тръгнали да пътешестват. Приятно му бе да чува край себе си техния брътвеж, щом никой не очакваше самият той да каже нещо. От време на време срещаше нечия усмивка или някой от гостите в хотела го поздравяваше с една-две думи, но нищо не го обвързваше, чисто и просто усещаше, че е турист, който разполага изцяло с времето си.
В миналото, когато отиваха на почивка с Мидж, той се дразнеше от навика и да завързва познанства, с някоя друга двойка например, която и изглеждаше „приятна“ или, както тя казваше, „от нашия тип“. Подхващаше разговор на чашка кафе, който сетне прерастваше в общи планове за прекарване на времето и разходки с кола за четиримата — това той направо не можеше да понася и почивката му се проваляше.
Сега, слава богу, такова нещо не го застрашаваше. Правеше каквото си поиска. Нямаше я Мидж да каже: „Е, не е ли време да тръгваме вече?“ Точно когато той си седи доволен пред чашата вино. Или пък да реши, че трябва да разгледат някоя стара църква, която никак не го интересува.
По време на почивката понапълня, но не се притесняваше. Сега нямаше кой да предложи след обилното ядене една хубава дълга разходка за поддържане на формата и по този начин да го лиши от приятната сънливост, която го обземаше след кафето и десерта; нямаше кой да го погледне с изненада, когато изведнъж му хрумнеше да се наконти с пъстра риза и по-шарена връзка.
Разхождаше се гологлав, запалил пура, из малките градчета и селца, сред веселите младежи, които сновяха наоколо и се усмихваха — чувствуваше се като волна птичка. Виж, това вече можеше да се нарече живот — без тревоги, без грижи. Без „трябва да се върнем на петнадесети заради сбирката на дружеството в болницата“ или „как така ще оставим къщата затворена повече от две седмици, нещо може да се случи“.
Вместо това — ярки празнични светлини, панаир в някое селце, чието име дори не си правеше труда да научи, музика, смеещи се момчета и момичета, а сред тях самият той, вече на бутилка от местното вино. Покланяше се пред някое младо същество, вързало на главата си шарена кърпа, и го отнасяше на дансинга под напечената от следобедното слънце шатра. Нищо, че стъпките му не съвпадаха с нейните — от години не бе танцувал, — но пък се чувствуваше доволен, най-сетне имаше онова, което тъй дълго му бе липсвало. После, когато музиката спираше, освобождаваше момичето, а то се кикотеше, изтичваше обратно при своите млади приятели и продължаваше да се смее — несъмнено на него. Какво от това? Нали се бе забавлявал.
Напусна Италия в края на септември, когато времето взе да застудява, и се завърна у дома през първата седмица на октомври. Оказа се, чe и в това няма нищо сложно. Изпрати телеграма да прислужницата с вероятната дата на пристигането си, и толкова. Завръщането с Мидж дори и след кратка почивка бе винаги свързано с усложнения. Безкрайни списъци какво да се купи — продукти, мляко и хляб, нареждания да се проветрят леглата, да се запалят камините, напомняния за получаването на сутрешните вестници. Цялата почивка се превръщаше в досада.