Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 18

То въобще не приличаше на дърво — човек би казал, че е забоден в земята овехтял и съдран чадър за слънце, забравен на дъжда от туристи, които са си отишли, или пък омотан на пръчка парцал за дъски, гигантски парцал, чиято шарена повърхност е избеляла на слънцето. Дървото бе тъй гъсто отрупано с цвят, че тънкият дълъг ствол едва издържаше товара, а и от полепналата влага клоните му ставаха още по-тежки. Дори долните цветове, тези, които бяха най-близо до земята, сякаш изтощени от прекалено голямото усилие, вече започваха да потъмняват; а всъщност въобще не бе валяло.

Тъй или инак, Уилис се бе оказал прав. Ябълката бе цъфнала. Но вместо да цъфне, за да даде живот, красота, нещо идещо от самата и природа я бе объркало и я бе превърнало в недомислица, в нелепост. Нелепост, която нямаше нито същност, нито форма, но не съзнаваше това и смяташе, че трябва да я харесват. Дървото като че ли казваше самоуверено и доволно: „Погледни ме, радвай ми се.“

Неочаквано той чу стъпки зад себе си. Беше Уилис.

— Хубава гледка, сър, нали?

— Съжалявам, но на мен не ми харесва. Прекалено много цветове.

Градинарят го погледна и не отговори нищо. Мина му през ум, че Уилис сигурно го смята за много труден човек, много неотстъпчив и дори ексцентричен. Сигурно ще отиде и ще го одумва в кухнята.

Насила се усмихна на Уилис.

— Виж какво — каза му той, — не искам да ти развалям настроението, ала цветовете на това дърво не могат да ме развълнуват особено. Харесвам ги, когато са малки, нежни и обагрени като на младото дръвче. Но от тези клони можеш да занесеш у дома на жена си. Отрежи колкото искаш, нямам нищо против. Ще се радвам, ако си вземеш.

Той махна щедро с ръка. Щеше му се сега Уилис да изтича за стълбата, да си отреже клони и да се пръждоса с тях.

Градинарят поклати глава. Изглеждаше направо изумен.

— Не, благодаря ви, сър, не бих посмял в никакъв случай. Дървото ще се повреди. Ще изчакам плода. На това залагам аз, на плода.

Нямаше какво повече да каже.

— Добре, Уилис, тогава недей.

Върна се на терасата. Но когато седна на слънце и вдигна очи към наклонената ливада отпред, младата ябълка с нежните, устремени към небето цветове, изправена скромно и смирено над стъпалата, почти не се виждаше. Тя сякаш се бе смалила, скрита, засенчена от старото дърво с неговия огромен нелеп облак от клюмнали цветове, които вече капеха мръсно бели на тревата отдолу. Накъдето и да въртеше стола си, в която и посока да гледаше, струваше му се, че не може да избяга от дървото. То стоеше там над него, изпълнено с укор, неспокойно, жадуващо за онзи възторг, който не можеше да предизвика у него.

От години не бе почивал тъй дълго. При възрастната си майка в Норфък постоя само десет дни вместо месец, както бе свикнал, когато отиваха там с Мидж, а останалата част от август и целия септември беше в Швейцария и Италия.

Тръгна с колата, тъй че можеше спокойно да пътува от едно място до друго според настроението си. Забележителностите и екскурзиите не го интересуваха много, а и не беше голям планинар. Най-приятно му бе да пристигне в някое градче в прохладната вечер, да отседне в малък, но удобен хотел и после, ако му харесва, да остане там два-три дни, да не прави нищо, да се шляе.