Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 20

Той сви в алеята към гаража в една мека октомврийска вечер. От комините излизаше пушек, предната врата бе отворена — домът му го очакваше приветлив и уютен. Сега не се налагаше да се втурва към задната част на къщата, за да разбере дали случайно не го е сполетяло някакво бедствие — повреда в канализацията, спиране на водата или затруднения с храната. Прислужницата си знаеше работата и не тръгна да го притеснява с такива неща. Каза само: „Добър вечер, сър. Надявам се, че сте прекарали добре. В обичайното време ли ще вечеряте?“ И нищо повече. Можеше спокойно да изпие едно питие, да запали лулата си и да се отпусне; малката купчинка писма не беше важна. Нямаше да започне отново трескаво разкъсване на пликове и после звънене по телефони, следвано от безкрайни откъслечни разговори с разни приятелки: „Е, как е? Наистина ли? Боже мой… И ти какво и каза? Ама сериозно, тъй ли и отговори? Не, няма да мога в сряда…“ Скован от пътуването, той се протегна доволно, отпусна се на удобното кресло и заоглежда веселата, празна дневна. Беше огладнял след прехода с колата от Доувър и пържолата му се стори доста мизерна, като си спомни за богатите блюда с чуждестранни специалитети. Но какво пък, нямаше да му навреди, ако отново мине на по-обикновена кухня. След пържолата имаше сардина върху препечен хляб и ето че стигна до десерта.

Върху бюфета бе поставена чиния с ябълки. Взе я и я сложи пред себе си на масата. Малки, сбръчкани, кафеникави ябълки. На нищо не приличаха. Отхапа една, но щом усети вкуса и на езика си, изплю парчето. Беше гнила. Опита друга. Същата работа. Огледа по-внимателно купчината ябълки. Кората им беше плътна, груба и твърда — човек би помислил, че са още зелени. Напротив — бяха кашкави, меки, с жълта сърцевина и отвратителен вкус. Едно парченце се бе завряло между зъбите му и той го извади. Жилаво. Позвъни и прислужницата влезе откъм кухнята.

— Имаме ли някакъв друг десерт?

— Боя се, че не, сър. Спомних си колко много обичате ябълки и Уилис донесе тези от градината. Каза, че били особено хубави и напълно узрели, точно за ядене.

— Уилис нещо греши. Тези ябълки направо не се ядат.

— Съжалявам, сър. Не бих ги поднесла, ако знаех. Навън има още много от тях. Уилис донесе цяла кошница.

— И всичките ли са от този сорт?

— Да, сър. От малките тъмночервени ябълки. Само такива са.

— Добре, както и да е. Утре сутринта аз сам ще ги погледна.

Той стана от масата и отиде в дневната. Наля си чаша портвайн, за да премахне вкуса от ябълките, но това не помогна, макар че изяде и един бисквит. Вкусът на гнило не напускаше устата му и накрая се принуди да се качи в банята и да си измие зъбите. Направо го хващаше бяс, само като си помислеше, че една наистина хубава здрава ябълка щеше да му се отрази добре след доста невзрачната вечеря. Мечтаеше си за ябълка с гладка, лъскава кора, не много сладка, леко киселичка. Ех, какви ябълки имаше! И хрупкави. Разбира се, трябваше да знаеш точно кога да ги откъснеш.