Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 21

През нощта сънува, че е отново в Италия и танцува под шатрата, опъната на малкия калдъръмен площад. Когато се събуди, в ушите му още звучеше музиката, но не можа да си спомни лицето на селското момиче. Бе изчезнало и приятното усещане от допира, докато се препъваха и настъпваха. Лежеше буден със сутрешната чаша чай и се опитваше да възвърне спомена, ала той му убягваше.

Надигна се и отиде до прозореца, за да види какво е времето. Не беше лошо — въздухът леко пощипваше.

Тогава забеляза дървото. Втрещи се, гледката беше толкова неочаквана. Веднага му стана ясно откъде бяха дошли ябълките предната вечер. Дървото бе отрупано с плод, клоните му се бяха огънали от товара. Дребните кафяви ябълки се притискаха една до друга и към върха тъй се смаляваха, че недоузрелите, недорасли плодове най-горе приличаха на орехи. Дървото се измъчваше от това бреме, изглеждаше обезформено и превито, а в долната му част клоните почти се допираха до земята. По тревата наоколо имаше още много, много ябълки. Това бяха първо зрелите, обрулени от вятъра или съборени от своите напористи сестри. Земята бе покрита с тях, повечето бяха смачкани, гнили, нападнати от осите. Никога в живота си не бе виждал тъй отрупано с плод дърво. Цяло чудо, че не беше паднало под тежестта си.

Излезе, преди да закуси — любопитството, му бе твърде голямо, застана край дървото и се загледа в него. Не грешеше, това бяха същите ябълки, които опита снощи в трапезарията. Дребни като мандарини, а някои дори още по-малки, те растяха така нагъсто по клоните, че искаш ли да откъснеш една, без да щеш, събаряш още няколко.

Имаше нещо чудовищно в гледката, нещо наистина отвратително. Все пак бе жалко, че изтеклите месеци бяха довели дървото до такава агония — защото това беше агония, другояче не можеше да се нарече. Плодовете измъчваха дървото, то страдаше от тежестта им и най-ужасното беше, че ни една ябълка не ставаше за ядене. Всичките бяха прогнили. Той тъпчеше обрулените плодове по тревата — просто нямаше как да ги избегне, — а те веднага се превръщаха в слузеста каша, която се лепеше по подметките му. Принуди се сетне да изчисти тази мръсотия, да я бърше с трева.

Щеше да е много по-добре, ако дървото бе умряло, докато си беше съвсем сухо и голо, още преди това да се случи. Каква полза имаше той, пък и който и да било друг, от безбройните гниещи плодове, които се търкаляха навред и замърсяваха земята? Да не говорим за самото дърво — почти можеше да се закълне, че макар прегърбено и изкривено от болка, то направо злорадствуваше.

Сега бе същото както през пролетта, когато мъхнатите цветове, белезникави и лепкаво влажни, го принуждаваха въпреки неохотата му да отмества погледа си от другите дървета и да вижда само тях. Ябълката с нейния товар от плодове направо се навираше в очите му. Всички прозорци от предната част на къщата гледаха към нея. Вече знаеше какво ще стане. Плодовете щяха да си стоят, вкопчени в клоните, щяха да очакват да бъдат обрани. Тъй щеше да мине октомври, после ноември, а всъщност нямаше да бъдат обрани, защото никой не би могъл да ги яде. Представи си как цяла есен дървото ще го притеснява. Излезе ли на терасата, щеше да го вижда — клюмнало, противно.