Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 17

Градинарят изглеждаше притеснен. Значи пак някакви неприятности.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — каза той, — но тази сутрин имах разговор с мистър Джаксън. Оплаква се.

Джаксън бе фермерът, който притежаваше съседните ниви.

— От какво се оплаква?

— Казва, че съм хвърлил дърва през оградата в неговата нива и оттам минала кобилата с жребчето и то се осакатило. В живота си не съм хвърлял дърва през оградата, сър. Доста неприятно се държа, сър. Говореше за цената на жребчето и че това можело да му попречи да го продаде.

— В такъв случай ти, надявам се, си му казал, че това не е вярно?

— Казах му, сър. Но работата е там, че някой наистина е хвърлил дърва през оградата. Той ми показа самото място. Точно зад гаража. Отидох с мистър Джаксън и те бяха там. Видях ги, сър. Помислих си, че е най-добре да дойда при вас, преди да говоря по този въпрос в кухнята, защото иначе нали знаете как става, ще се получат неприятности.

Той усети настойчивия поглед на градинаря. Не можеше да се измъкне, разбира се. А и поначало грешката беше на Уилис.

— Не е необходимо да говориш за това в кухнята, Уилис. Аз хвърлих дървата. Ти ги донесе, в къщата, без да съм те молил, и от тях взе, че ми загасна огънят в камината, стаята се изпълни с дим и това ми опропасти цяла една вечер. Бях направо вбесен и ги изхвърлих през оградата. А ако жребчето на Джаксън се е осакатило заради тях, извини му се от мое име и му кажи, че ще му платя обезщетение. Искам само да не носиш повече от тези дърва в къщата.

— Няма, сър. Разбрах, че не сте ги харесали. Ала все пак и през ум не ми мина, че ще ви ядосат толкова много, та чак да ги изхвърляте.

— Изхвърлих ги, и точка.

— Да, сър. — Той се канеше да си тръгне, но преди да излезе от трапезарията, спря и каза: — Все пак, не мога да разбера защо тез дърва не са искали да се разпалят. Занесох едно, малко дръвце на жената и то така хубаво се разгоря в нашата кухня, направо пламтеше.

— Тук обаче не горяха.

— Е, затова пък старата ябълка си наваксва за откършения клон, сър. Видяхте ли я тая сутрин?

— Не.

— Това слънце вчера я е съживило, сър, а и нощта беше топла. Каква приятна гледка е сега ябълката, цялата е в цвят. Трябва да я видите.

Уилис напусна стаята и той продължи да закусва. След малко излезе на терасата. Отначало не тръгна нагоре към ливадата, зае се уж с други, неща, реши да извади навън тежката градинска пейка, тъй като времето вече се оправяше. После взе ножици и подкастри розите под прозорците. И все пак най-накрая нещо го привлече към дървото.

Бе точно така, както каза Уилис. Дали от слънцето, от топлината или от меката спокойна нощ, той не знаеше, но малките кафяви пъпки се бяха пукнали, бяха се разтворили и, сега образуваха над главата му необикновен облак от бели, влажни цветове. Той ставаше все по-плътен към върха на дървото, а цветовете бяха така притиснати един до друг, че напомняха на топки подгизнал памук. Цялата корона на дървото — от най-високите клони до най-ниските — имаше все този блед, болезнено бял цвят.