Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 16

Сетне, като остави колата в гаража и се прибра в къщата, я свари да го чака без всякакъв повод в дневната. Свалила бе палтото си, за да покаже вечерната си рокля, а на лицето и бе изписана същата несигурна усмивка.

Той се прозя, взе наслуки някаква книга и се настани на един стол. Тя почака малко, после бавно, вдигна палтото и се качи горе. Вероятно скоро, след това бе отишла да си направи тази снимка. „На моя скъп единствен Грухчо от неговата любеща Мидж“. Хвърли в огъня цял наръч сухи, подпалки. Те запращяха, запукаха и превърнаха фотографията в пепел. Нямаше ги влажните зелени дърва тази вечер…

На другия ден времето беше приятно и топло. Слънцето грееше, птиците пееха. Неочаквано му се прииска да отиде в Лондон. Ден, подходящ за разходка по Бонд Стрийт, където щеше да наблюдава минувачите. Ден, в който можеше да отиде при шивача си, да се подстриже, да яде до насита стриди в любимото си ресторантче. Ето че се бе излекувал от простудата. Предстояха му приятни часове. Можеше дори да отиде на някое дневно представление.

Денят мина без произшествия, спокойно, без умора, точно както го бе предвидил. Едно разнообразие в монотонния ритъм на живота извън града. Когато се прибираше с колата към седем часа, вече с нетърпение очакваше питието и вечерята си. Беше толкова топло, че нямаше нужда от палто дори сега, след като слънцето бе залязло. Махна с ръка на селянина, който мина покрай портата точно когато той вкарваше колата в двора.

— Прекрасен ден — провикна се.

Човекът кимна, усмихна се.

— Такива ще са повечето дни отсега нататък — извика в отговор селянинът. Симпатичен човек. Двамата се бяха харесали още от онова време през войната, когато караше трактора.

Прибра колата в гаража, изпи едно уиски и после реши, докато чака вечерята, да се разходи из градината. Как се бе променило всичко през тези слънчеви часове. Бяха цъфнали няколко нарциса — жълти и бели, живият плет се бе разлистил. А пъпките на ябълките се бяха отворили и те бяха отрупани с цвят. Приближи се към любимото си дръвче и докосна листенцата. При допира те нежно погалиха пръстите му. Внимателно разтърси една клонка. Цветовете се държаха здраво и не падаха. Уханието им все още едва се долавяше, но след ден-два с малко повече слънце и може би някой и друг дъждец то щеше да се разнесе от всеки цвят и да изпълни въздуха — нежно, ненатрапчиво. Ухание, което човек сам трябваше да открие, както правеха пчелите. Веднъж откриеш ли го, то остава с теб завинаги, съпровожда те навсякъде, примамливо, успокояващо и нежно. Той погали дръвчето, слезе по стъпалата и се прибра в къщата.

На следващата сутрин, докато закусваше, на вратата на трапезарията се почука и прислужницата каза, че Уилис е отвън и иска да говори с него. Той покани Уилис да влезе.