Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 12

„Слънце мое!“, „Радост моя!“, „Бъди моя!“ (Спира се. Сепва се.)

Каза ли ми ги? (Пауза)

Ами ако бъркам? Дали не съм се заблудила, че те има? Дали не съм те съчинила? (Замисля се. Посядва на края на стола.) Заради празното… да има нещо, да се случи, уж… (Прегръща се през раменете, погалва се.) Дали не те сглобих за измечтаване, в някоя такава единашка нощ? (Вади от джоба на престилката си сгънато листче. Разгъва го. Чете.) „Последен може в тебе да се влюбя, но ще ти върна първата любов!“ (Говори на някого.) Ти ли ми го каза, или го прочетох някъде? За кратко беше тука, колкото да те позная… и да ти повярвам. В четири ме будиш, но май не съм заспивала, откакто знам, че съществуваш… (Мечтае.) Когато си до мен разтриваш раменете ми. (Тя се отпуска на стола. Затваря очи.). Размачкваш ходилата ми (Раздвижва крака.). Отнемаш ми умората, усмихваш ме. Не смея да възпра ръцете ти)_ Прегръща се.)_, оттам преливаш в мене. Косата ми разпускаш да подиша. (Раздвижва глава, разкопчава шнолата, която е държала косата й прибрана, и тя се спуща на раменете й.), заплиташ пръсти в нея… Галиш ме с върха на пръстите. Догаря пръчица. Мирише на санталово дърво. (Тя вдъхва със затворени очи. В залата също замирисва.) На сутринта ми шепнеш: " Добро утро, мое безсъние!" (Стряска се.)

Колко съм те пуснала! Колко си в мене! Не ми остана нищо мое, но и болното изтича… и него ми отнемаш… Събуждам се, за да ми кажеш всичко, което съм пропуснала. Събуждам се, за да ти кажа, че с теб се чувствам възкресена, жива! (Погалва чашата.) Обичай ме! Обичай ме! Обичай ме! Сега съм сигурна и няма да отложа. Да чакам някой следващ си живот, в който може да се срещнем… Обичай ме сега, дори и само с тялото… а ако има време и с духа… дано да има, че нишката съвсем е изтъняла… Говори ми! Разкажи ми! Ще те слушам! Ще те разбирам с дума, или с половин. Ще ти повярвам! Дори да ме раняват твойте истини! Защото ти си от успелите…

Предполагам по-удобно е да се обича силния, но до слабия е само оцеляване, а аз се наседях при слабоват… И ако забележиш, че вървя прегърбена, ще ти кажа. Не ми се е налагало да се изправя! Но ти повдигаш в мене смелост… и вече знам че не обичам — банани, меки четки за зъби и слаби мъже! А ти не си страхливец! Видях го в очите ти! Усетих го! Болест е това, но искам да я боледувам! Дори да съм объркана и безразсъдна, да тръгна ли към теб? Когато просто съм решена… да усетя пътя, и да те намеря? Когато съм събудена? (Пита. Обръща се към някого.)

Защо ме събуди? Защо не ме остави в малката ми дупчица? (Пауза. Отговаря си.) Защото трябваше… (Пауза. Разхожда се, връща се до масата, гледа в пламъка на свещта.) Защото трябваше да се намерим! (Пауза. Донася си дрехи и обувки. Започва бавно да се съблича.) В моя свят слънце не е гряло. Ще ме стоплиш ли? (Моли.) Прегърни ме с думи, облечи ме в ласки! (Наполовина е съблечена.) Аз съм половина… похабена, но ти нося себе си. Ще ме поглезиш ли? (Свалила е домашните дрехи.) Нужно ми е! Ще ми подариш ли част от себе си? Научи ме, покажи ми онова, що се вижда само със сърцето! Заведи ме там, където никога не съм била! Ще ми подадеш ли цвете не по задължение?