Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 13

(Облякла е някогашна красива дреха. Отива в средата на на сцената. Затананиква песен) „Обич действителна, обич измислена, вън пред вратата седеше, сън ли бе всичко, или пък истина, хубаво с тебе ми беше.

Обич пречистена, обич единствена, люлка от слънце плетеше, сън ли бе всичко, или пък истина, хубаво с тебе ми беше, ми беше.“

(Танцува с въображаем партньор. Спира се.) Искам да ми бъде!

(Пита.) Ще ме заведеш ли да танцувам? Да стопя горчивото, да се разлее залинял копнеж по вените. В танц да заликува съществото ми…

Ще ме заведеш ли — там в средата… (Посочва.), да усетя вихъра…

Умори ли се от чакане?

Чакаш ли ме още?

Да позвъня, да ми отвориш…

Часовете се надбягват…

Чакаш ли ме още?

Пощади ме, моля, все още може…

Чакаш ли ме още?

Постла ли ложе, без свян да легна в него.

Трябва да те има… далеч… недостижимо.

Чакаш ли ме още?

Търсиш ли ме, червено да отпием…

Чакаш ли ме още, да посмея, да те видя?

Искаш ли ме?

А пощада?… Пощади ме!

Чакаш ли ме още… да прекрача прага?

Чакаш ли ме още?

ТЯ. (Опомня се. Смее се дълго и истерично.) Ха, ха, ха… аз и рими съчинявам! Ха, ха, ха… може поетеса (Иронично.) да излезе от мене на стари години. Ха, ха, ха… достойна съм! Достойна съм за съжаление! Какво бездарие! Скалъпвам рими некадърни!

Търся патерица, подпирам се на тебе! Ха, за какво да ме чакаш? Любовта е даване, а аз търся да си взема! Присетила съм се да се променям! И само как! С тебе упражнявам смисъл за нататък! Но аз съм стара за начало… След четиридесет чудеса не са възможни…

Посредствено! Кой го еня, че не съм живяла? Може ли чак толкова безмилостни илюзии да ме измъчват?

Ами ако съм сбъркала? Ако не си струва? Ако съм приписала черти, който ти не притежаваш? Ако ме огорчиш, повече от нелепото живуркане? Тогава как ще продължа? Кръпката ако личи? (Замисля се.) Ще понеса ли мечтата си по тебе развенчана?

А ужасът от сбъднати желания, по-страшен ли е от несбъднатите?

Ще го понеса ли? (Пауза. Мисли.) Ще го понеса! Човек пръв сам си е палач. (Пауза) Имаш ли за кърпене? Да поизчистя? Да ти сготвя? Това го мога? (Сконфузва се.) Навици…

Ти беше тук за кратко, колкото да разбера, че има друго. (Отваря чантата си и изважда визитка. Сяда. Слага я на масата и я крепи с върха на показалеца си. Гледа в нея.) Преди да тръгнеш ми я даде. И прошепна: „Намери ме, когато си готова!“ (Разхожда се припряно.)

ТЯ. Защо не тръгвам? Поканил си ме в сърцето си! Да си забраня ли двете думи, които не са ми казвали от векове? (Мисли.) Не бихме се намерили… да се изгубим… (Поглежда ръчния си часовник.) Имам малко време. (Мисли. Суети се.) Идвам… да се разтопя в прегръдките ти. Да се събудя сутринта на рамото ти. С тебе искам истинското… ако го има… За миг ще дойда, но твоето горене ще ми стигне… за остатъка живот. (Мисли.)