Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 36

— Защо да не слезем долу? — предложи тя.

Той промърмори нещо в шията й и изобщо не помръдна. Лявата му ръка беше на гърдите й, другата обхващаше здраво талията й. Тя го остави да провре пръсти под блузата й. Съпротивлението при тези обстоятелства само щеше да го възпламени отново.

— Имам нужда от теб — каза той, повдигайки устни към ухото й. Някога, преди половин живот, сърцето й сигурно щеше да подскочи от такъв занаят. Сега тя знаеше много повече. Сърцето й не беше акробат; не изпита бодежи дълбоко в корема си. Усети само безупречната работа на своето тяло. Поемаше дъх, кръвта циркулираше, храната се смилаше, тялото се пречистваше. Замислена по този начин за анатомията си, необременена от романтика — като сбор от естествени закони, подслонени в мускули и кости — тя откри, че по-лесно ще го остави да съблече блузата й и да пъхне лице в гърдите й. Нервите й покорно откликваха на езика му, ала отново си повтори — това е просто урок по анатомия. Всичко оставаше под свода на нейния череп и тя беше спокойна.

Той вече се разкопчаваше. Тя зърна за миг наперения му член, когато отърка с него бедрото й. Той разтвори нейните крака и смъкна бельото й достатъчно, за да си разчисти пътя. Тя не възрази, нито даже издаде звук, когато той навлезе в нея.

Виковете му започнаха веднага — жалки претенции за любов и сласт, безнадежно преплетени в едно. Тя почти не го слушаше и го остави да си играе играта с лице, заровено в косата й.

Затваряйки очи, тя се опита да си представи по-добри времена, ала светкавицата разтури бляновете й. Когато трясък последва светлината, тя отново отвори очи да види, че вратата на влажната стая е открехната на пет-шест сантиметра. В тесния процеп между вратата и касата тя успя само да забележи светеща фигура, която ги гледаше.

Тя не можа да види очите на Франк, ала ги усещаше по-остро от чукането, заради желанието и беса. Тя не гледаше встрани, а се взираше в сянката, докато стоновете на Рори се засилиха. В мига на наслада той нададе нов вик и тя вече лежеше на леглото върху смачканата под нея булчинска рокля, а черно-алено животно пълзеше нагоре между краката й, за да й даде доказателство за своята любов.

— Бедното дете! — това бе последното, което каза Рори, и сънят го връхлетя. Лежеше на леглото облечен; тя не си направи труда да го съблече. Щом захърка равномерно, тя го остави и се върна във стаята.

Франк стоеше до прозореца и гледаше как бурята отива на югоизток. Той беше скъсал щорите. Светлината на лампата падаше по стените.

— Той те чу — каза тя.

— Трябваше да видя бурята — отговори той простичко. — Имах нужда.

— Той почти те откри, по дяволите.

Франк тръсна глава.

— Тук почти няма нищо — каза той, все така загледан през прозореца навън. После, след кратка пауза: — Искам да изляза оттук. Искам отново да имам всичко.

— Зная.

— Не, ти не знаеш — каза й той. — Нямаш представа за глада, загнезден в мен.

— Тогава утре — каза тя. — Утре ще донеса друго тяло.