Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 22

През по-голямата част от годината стаята тънеше в мрак — никой не беше стъпвал в къщата. После пристигнаха те: Рори и хубавата Джулия. И надеждата пламна отново.

Има начин за бягство, чу той да си шепнат някои; имаше пукнатини в системата, която допускаше влизането на достатъчно пъргав или коварен ум в стаята, от която бе дошъл. Ако затворникът осъществи такова бягство, нямаше начин жреците да го преследват. Те трябваше да бъдат призовани, за да напуснат Шизъм. Без такава покана щяха да се щурат като псета пред прага, да дращят и да дращят, безсилни да влязат вътре. Следователно бягството, ако можеше да се осъществи, носеше със себе си абсолютен закон: пълно разпадане на погрешния брак, който затворникът е сключил. Това си струваше риска. Всъщност риск изобщо нямаше. Може ли да има по-лошо наказание от мисълта за мъка без надежда за избавление?

Той излезе късметлия. Някои затворници бяха напуснали света без да оставят достатъчно следи след себе си, по които при благоприятни стечения на обстоятелствата можеха да възстановят телата си. А той остави. В последното си действие, сподавил вика, той изпразни съдържанието на тестисите си върху дъските на пода. Мъртвата сперма беше оскъден, но достатъчен пазител на неговата същност. Когато скъпият брат Рори — милият смотаняк Рори — изтърва длетото, в болката му имаше нещо, от което се възползва Франк. Той откри слаба опора за себе си и получи представа за силата, с която би могъл да се измъкне на свобода. Сега беше ред на Джулия.

Понякога, страдайки в стената, той си мислеше, че тя ще го изтръгне от ужаса. Или ще го направи, или пък ще се отнесе разумно към виденията, които й се явиха, и ще реши, че е сънувала. Ако стане така, той е загубен. Той смучеше енергия да повтори явяването си.

Ала имаше признаци, които подклаждаха надеждата му. Например фактът, че в два или три случая тя се върна в стаята и просто остана в тъмното, загледана в стената. Тя даже прошепна няколко думи при повторното влизане, макар че той улови само някои от тях. Сред казаното от нея беше думата „тук“. И „очакване“, и „скоро“. Това стигаше да го предпази от отчаяние.

Имаше и друга причина да се надява. Тя беше отчаяна, не е ли така? Беше го отгатнал по лицето й, когато един ден преди Рори да се нарани с длетото тя и брат му останаха в стаята. Той разчете погледите между редовете в мига, когато нейната защитна маска падна и лъснаха тъгата и нейното сгромолясване.

Да, тя беше отчаяна. Омъжила се бе за човек, когото не обичаше, и нямаше сили да намери изход.

Е, тогава ето го и него. Те могат да се спасят взаимно, така, както поетите обещават на влюбените. Той беше тайнство, беше мрак, беше всичко, за което тя мечтаеше. И ако тя го освободи, щеше да я обслужва — да, разбира се! — докато удоволствието стигне прага, след който, както след всички прагове, силата нараства, а слабостта загива.

Тук удоволствието беше мъка и обратно. А той познаваше това място много добре, за да го назове дом.