Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 18

Едва беше направила три крачки по площадката, когато разбра, че някой е включил осветлението, докато тя е била в банята, и същият тоя някой сега стоеше на площадката на няколко метра от нея. Тя спря.

— Здрасти — каза тя. Не беше ли я последвал размножителят на котки с надеждата да докаже, че не е кастриран?

— Ти ли си? — попита тя със смътното съзнание, че това е единственият безполезен начин за питане.

Отговор не дойде и тя се почувства малко неудобно.

— Хайде — каза тя, възприела шеговития тон, с който се надяваше да прикрие тревогата си, — кой е?

— Аз съм — рече Джулия. Гласът й беше странен. Гърлен, може би разплакан.

— Добре ли си? — попита я Кърсти. Щеше й се да вижда лицето на Джулия.

— Да — беше отговорът. — Защо пък да не съм? — В тези пет думи актрисата в Джулия надделя. Гласът й се изчисти, тонът просветля.

— Просто съм уморена — продължи тя. — Чувам, че се веселите добре там долу.

— Пречим ли ти да спиш?

— Бога ми, не — лееше се гласът. — Просто отивах в банята. — И след малка пауза добави: — Върни се долу. Весели се.

— Наспи се хубаво — каза Кърсти, когато стигна стълбите.

Ала от сянката на площадката не последва отговор.

3.

Джулия не спа добре, нито тази нощ, нито през някоя от следващите нощи.

Това, което видя във влажната стая, което чу и най-сетне почувства, й стигаше да запази най-чистите си блянове завинаги, поне така започна да си мисли тя.

Той беше тук. Братът Франк беше тук, в къщата, и през цялото време е бил. Откъснат от света, в който живееше и дишаше тя, той се намираше достатъчно близо, за да установи тя деликатна състрадателна връзка, както го стори. Тя не издребня с въпросите защо и къде, произтичащи от това; човешката отрепка в стената нямаше нито сила, нито време да опише собственото си състояние.

Всичко, което изрече съществото, преди стената отново да се затвори над него и останките му да се скрият зад тухли и мазилка, беше „Джулия“, сетне просто „Аз съм Франк“, и в самия край думата „Кръв“.

После то изчезна съвсем и краката й се подгънаха под нея. Тя едва не падна и отстъпи полузадушена към отсрещната стена. Когато дойде на себе си, вече нямаше тайнствена светлина и никаква измъчена фигура не се свиваше на пашкул в тухлите. Още веднъж действителността се запазваше абсолютно.

Или почти абсолютно. Франк още беше тук, във влажната стая, тя не се съмняваше в това. Може би невидим, но не и далеч от сърцето. Той беше заклещен по някакъв начин между пространството, което заемаше, и някакво друго място: мястото на камбаните и на тревожния мрак. Беше ли умрял? Той ли й се яви? Може би е загинал в празната стая миналото лято и сега очакваше прогонването на духовете. Ако е така, какво беше станало с тленните му останки? Само нов разговор със самия Франк или с останките от него щяха да й дадат обяснението.

За средствата, чрез които тя можеше да възвърне силата на изгубената му душа, тя нямаше особени съмнения. Той ясно й поднесе решението.

— Кръв — каза той. Сричката беше изречена не като обвинение, а като повеля.