Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 17

Някъде дълбоко в нея се зароди тревожен тик. Фокус-бокусът бе спрян и остави една част от нея да се възхищава почти безстрастно на звънката музика, която идеше от стената, докато другата част се бореше с ужаса, който се надигаше в гърлото й лека-полека.

Тя отново се опита да поеме дъх, ала тялото й сякаш беше мъртво и тя гледаше вън от него, сега вече съвсем безсилна да диша, да мига и да преглъща.

Представлението с разгъващата се стена вече спря напълно и тя забеляза през тухлите как проблясва нещо доста дрипаво, по-скоро сянка, отколкото материален обект.

Беше човек, тя го видя, или поне някога е бил човек. Тялото му беше нарязано на парчета, след това съшити в едно, а повечето от частите или липсваха, или бяха сгърчени и почернели, сякаш са били печени на фурна. Имаше око, което искреше срещу нея, имаше гръбначен стълб и прешлени, оголени от мускулите, срещаха се и доста неизвестни късове от анатомията. Това беше то. Същото това същество влачеше жалко съществуване — и малкото плът, която притежаваше, беше безнадеждно разплута. И все пак то беше живо. Въпреки разложението неговото око, вкоренено в плътта му, огледа всеки сантиметър от нея отгоре надолу.

В негово присъствие не усети страх. Това нещо беше далеч по-слабо от нея. То едва шаваше в килията си, търсейки мъничко удобство. Но тук не можеше да има никакво удобство поне за същество, което носеше окадените си нерви върху окървавения ръкав. Всяко място, върху което можеше да положи тяло, щеше да му донесе мъка, тя знаеше това безспорно. Тя го съжали. И с жалостта дойде облекчението. Тялото й изтласка мъртвия въздух и вдиша жив. Зажаднелият й за кислород мозък се замая.

Когато тя стори това, то проговори, една дупка се отвори в летящата топка на чудовищната глава и от нея се изтръгна една немощна дума.

Думата беше:

— Джулия.

2.

Кърсти остави чашата си и се опита да стане.

— Къде отиваш? — попита я Невил.

— Къде мислиш, че отивам? — отвърна тя, като съзнателно се мъчеше да избегне пелтеченето.

— Трябва ли ти помощ? — попита Рори. От алкохола клепачите му се бяха поотпуснали. Усмивката му беше още по-отпусната.

— Познавам къщата — отвърна тя и придружи думите си със смях. Беше доволна от себе си. Предварително приготвеното остроумие не беше най-голямата й сила. Тя залитна към вратата.

— Последната врата в края на площадката — осведоми я Рори.

— Зная — каза тя и излезе в коридора.

Обикновено не изпитваше удоволствие от напиването, но тази вечер тя го откри за себе си. Усещаше, че краката не й се подчиняват, усещаше и още нещо: едно безгрижие. Може би утре щеше да съжалява за това, но утре щеше да се погрижи за себе си. Тази вечер тя летеше.

Намери пътя до банята и облекчи препълнения си пикочен мехур, после наплиска лицето си с вода. След като свърши тая работа, започна пътешествието й за връщане.