Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 8

— Някакво куче — отвърнах аз. — Нищо друго.

— Още от самото начало бях против това — заяви Хелън, която бе коленичила и яростно бършеше килима. — Беше голяма глупост. Никой нямаше да открадне скалата. Тя не е нещо, което можеш просто да вдигнеш и отнесеш. Този Артър Белсън е луд!

— Съгласен съм с теб — казах мрачно аз. — Но той е добросъвестен и решителен човек, мислещ от гледна точка на приспособленията…

— Не ще можем да мигнем — продължи тя. — Ще трябва цяла нощ да ставаме час по час, за да преследваме заблудени кучета и котки. Не вярвам скалата да е ахат. За всичко е виновен Томи Хендерсън.

— Томи е колекционер на минерали — възрази Били, защитавайки непоколебимо своя приятел. — Когато види ахат, може да го познае. Има пълна кутия от обувки с намерени от него ахати.

И сега, помислих си аз, тримата стоим тук и спорим за скалата, когато онова, което ни засяга (случило се по най-невероятен начин) е преместването на хладилника.

Тогава през главата ми мина една случайна мисъл, която дойде бръмчаща незнайно откъде и рикошира в мозъка ми.

Потреперих от нея, а тя отново се върна, зарови се в мен и остана там:

Ами, ако имаше някаква връзка между хладилника и буболечките?

Хелън стана от пода.

— Ето, това е най-доброто, което мога да направя — каза тя. — Надявам се, че килима не се е повредил.

Но никаква буболечка, си казах аз, не би могла да помести хладилник. Нито хиляда буболечки. И още повече, никоя не би поискала. Никоя буболечка не я е грижа, дали хладилника е във всекидневната или в кухнята.

Хелън беше много делова. Тя просна парцала на мивката да съхне, а после отиде във всекидневната и загаси лампата.

— Няма да е лошо да се върнем в леглата — каза тя. — Ако имаме късмет, ще можем да поспим.

Отидох при алармения звънец зад кухненската врата и прекъснах връзката му с жицата, която водеше навън към скалата.

— Сега — казах аз на Хелън — ще можем да поспим.

Не очаквах, че ще бъда в състояние да дремна. Очаквах да остана буден и през остатъка от нощта, безпокоейки се за хладилника. Но заспах, макар и не за дълго.

В шест и тридесет Белсън включи своя оркестър и ме вдигна от леглото.

Хелън се надигна и седна с ръце на ушите.

— О, пак ли! — извика тя.

Станах и затворих прозорците. Това малко намали шума.

— Сложи си възглавницата върху главата — посъветвах я аз.

Облякох се и слязох по стълбите. Хладилникът беше в кухнята и всичко изглеждаше, че е наред. Наоколо пълзяха няколко буболечки, но те с нищо не пречеха.

Направих малка закуска и после отидох на работа. Течеше вторият ден, в който отивах рано на работа. Ако това продължава, казах си аз, кварталът ще трябва да се обедини и направи нещо относно Белсън и неговия оркестър.

Работата вървеше отлично. Сутринта продадох две полици и подготвих третата.

Когато се върнах в службата рано след обяд, там ме чакаше някакъв индивид с безумен поглед.

— Вие сте Марсдън, нали? — попита той. — Вие сте човека, сдобил се с ахатова скала.

— Такава ми казаха, че е — отвърнах аз. Човекът беше дребен. Носеше развлечен сиво-кафяв панталон и високи обувки. На колана му висеше геоложко чукче.