Читать «Златните буболечки» онлайн

Клифърд Саймък

Златните буболечки

Този ден започна отвратително.

От другата страна на алеята Артър Белсън включи своя оркестър в шест часа и ме накара да се надигна и седна в леглото.

Казвам ви, Белсън си изкарваше хляба като инженер, но неговата страст беше музиката. И тъй като бе инженер, той не можеше да седи мирно. Трябваше да създава безпорядък наоколо.

Преди година или две му хрумна идеята за симфоничен оркестър от роботи, а човекът имаше талант. Това никой не можеше да отрече. Той започна да работи върху тази идея и конструира машини, които можеха да четат (не само да изпълняват, но и да четат) музиката от лента и построи машина за транскрибиране на лентите. После построи много от тези музикални машини в своята работилница в сутерена.

И започна да ги изпробва!

Работата бе експериментална, което е съвсем разбираемо, и налагаше реконструиране и настройване, а Белсън беше взискателен относно изпълнението на всяка отделна машина. Така той ги изпробваше продължително (и громко), не оставайки доволен докато не получеше оркестровката точно по начина, по който мислеше, че трябва да се постигне.

В съседство се чуваха приказки за образуване на група на линча, но нищо не излезе. Това е една от неприятностите, които имахме с нашите съседи — ще те измъчат с приказки, но никога няма да направят нищо.

Засега поне никой не виждаше края на цялата тази белсънска врява. Изработването на секцията ударни инструменти му отне повече от година, а това бе достатъчно лошо. Но сега, когато започна със струнните инструменти, стана дори по-лошо.

Хелън седна до мен в леглото и постави ръце на ушите си, но не можеше да не чува. Белсън беше пуснал звука с пълна сила, за да го почувства, както казваше той.

Може би вече е събудил всички съседи, помислих си аз.

— Е, това е то — казах аз и тръгнах да ставам.

— Искаш от мен да приготвя закуската ли?

— Би могла — отвърнах аз. — Никой не е в състояние да спи, когато е включено това нещо.

Когато тя започна да приготвя закуската, аз се отправих към градината зад гаража, за да видя как вървят моите гергини. Нямам нищо против да ви кажа, че бях очарован от тези гергини. Времето беше благоприятно и някои от тях щяха да са в най-добрия стадий на цъфтежа си точно за изложбата.

Тръгнах за градината, но изобщо не стигнах до нея. Така е в нашия квартал. Човек ще тръгне да върши нещо и изобщо няма да го свърши, защото някой вече го е срещнал и иска малко да си поговорят.

Този път беше Доби. Доби е доктор Дарби Уелс многоуважаван стар чудак с бели бакенбарди, който живееше точно до нас. Всички го наричахме Доби, а той нямаше нищо против, защото в известен смисъл това бе символ за уважение към човека. Някога Доби е бил с известно реноме в университета и този прякор бяха му дали неговите студенти. Прякорът не изопачаваше името му, а по-скоро подчертаваше някогашния му интерес към блатните насекоми.

Сега Доби беше пенсионер, който няма какво друго да прави, освен да води дълги и безцелни разговори с всеки, който успее да хване.

Щом го зърнах, вече знаех, че съм станал негова жертва.