Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 7

Посред нощ дрънкането на звънеца ме накара да скоча от леглото си, чудейки се какъв е целия този шум. После си спомних и изтичах по стълбите. На третото стъпало отдолу нещо се търкулна под крака ми и ме изпрати с главата напред във всекидневната. Проснах се и плъзгайки се налетях на една лампа, която падна върху мен и ме удари по главата. Оплетен от шнура й, се дотътрих до един стол.

Топче за игра, помислих си аз. Това проклето дете пак е пръснало топчетата си по цялата къща! Твърде голям е за това. Вече знае, че не трябва да оставя топчета по стълбите.

На проникващата през прозореца ярка лунна светлина видях топчето бързо да се премества. Не се търкаляше, преместваше се! По пода се местеха и други топчета. На лунната светлина се движеха бързо искрящи златни топчета.

И това не беше всичко. В средата на всекидневната стоеше хладилника!

Аларменият звънец продължаваше силно да звъни. Аз станах, освободих се от шнура на лампата и побързах към вратата на кухнята. Чух зад себе си Хелън да ме вика от площадката на стълбището.

Отворих вратата, излязох и, тичайки бос през мократа от росата трева, свих зад ъгъла на къщата.

До скалата стоеше едно объркано куче. Бе успяло да заплете един от краката си в глупавите жици на Белсън и сега стоеше там на три крака, мъчейки се да се освободи.

Извиках му и се наведох, за да потърся нещо, което да хвърля по него. Кучето внезапно се хвърли на една страна и успя да се освободи. После побегна панически по алеята.

Звънецът зад мен млъкна.

Обърнах се и са затътрих към къщата, чувствайки се като глупак.

Внезапно си спомних, че бях видял хладилника да стои във всекидневната. Но това не може да бъде, си казах аз. Хладилникът се намираше в кухнята, където му беше мястото, и никой не го беше местил. В края на краищата, нямаше причина да е другаде. Никой не би искал да го премества и дори да се бе опитал, щеше да вдигне достатъчно шум, за да събуди къщата.

Скалата и буболечките са ме разстроили и ми се привиждат разни неща, си казах аз.

Но това не беше вярно.

Хладилникът продължаваше да стои в средата на всекидневната. Щепселът бе изтръгнат от контакта и шнурът се бе влачил по пода. Локвичка вода от бавно топящия се лед попиваше в килима.

— Това ще го повреди! — ми извика Хелън, която стоеше в един от ъглите и бе вторачила поглед в странстващия хладилник. — А храната ще се развали и…

Били, още полуспящ, слезе, препъвайки се, по стълбите.

— Какво става? — попита той.

За малко щях да му кажа за буболечките, които бях видял да лазят из къщата, но навреме се сдържах. Нямаше смисъл да тревожа повече Хелън.

— Нека преместим този сандък обратно на мястото му — предложих аз. — Тримата ще можем.

С влачене, бутане, теглене и повдигане успяхме да го върнем на мястото му и отново го включихме. Хелън намери няколко парцала и започна да бърше мокрият килим.

— Татко, имаше ли нещо при скалата? — попита Били.