Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 10

Докато обикаляше наоколо, Бар намери едно голямо стъбло от бурен и окастри листата му. Дългото около два фута стъбло потъна плавно в отвора.

Бар клекна отново и погледна намръщено скалата.

— Сигурно е, както две и две е равно четири, че скалата е куха.

Не му обърнах голямо внимание. Бях започнал леко да се потя, защото една друга безумна мисъл бе дошла и се бе загнездила в мен:

Този отвор беше точно толкова голям, колкото през него да може да мине една от онези буболечки!

— Слушайте какво ще ви кажа — рече Бар. — Коригирам предложението си на две хиляди и ще взема ахата.

Поклатих отрицателно глава. Отказах се да свързвам буболечките със скалата, дори пробитият в нея отвор да беше с техния размер. Спомних си, че по същия начин бях свързал буболечките с хладилника, а трябва да беше очевидно за всеки, че те не можеха да имат нищо общо нито с него, нито със скалата.

Те бяха само обикновени буболечки… е, може би не съвсем обикновени, но все пак буболечки. Доби беше озадачен от тях, но той бе първият, знаех това, който щеше да каже, че все още съществуват голям брой некласифицирани насекоми. Може би бяха вид, който внезапно се беше появил благодарение на някакъв странен каприз на екологията, след като години наред е бил непознат.

— Искате да кажете, че се отказвате от две хиляди? — попита учудено Бар.

— Ъ? — казах аз, слизайки отново на земята.

— Току-що ви предложих две хиляди за скалата.

Погледнах го внимателно. Не приличаше да е от сорта хора, които биха похарчили две хиляди за едно хоби. Повече от сигурно е, си казах аз, че познава хубавото, когато го види и бе дошъл да го получи. Той искаше да отмъкне скалата, преди да разбера истинската и стойност.

— Иска ми се да помисля върху предложението ви — отвърнах предпазливо аз. — Как бих могъл да се свържа с вас, ако го приема?

Бар ми каза накратко и грубо се сбогува. Беше обиден, че не приех неговите две хиляди. Той шумно отиде зад гаража и миг по-късно го чух да пали колата си и да потегля. Седнах до скалата и се запитах, дали не трябваше да приема тези две хиляди. Бяха много пари и щяха да ми бъдат от полза. Но човекът беше твърде любопитен и имаше алчен поглед.

Сега обаче едно нещо беше сигурно. Не можех да оставя скалата навън в градината. Бе твърде ценна, за да бъде оставена без надзор. Трябваше да намеря начин да я вкарам в гаража, където можех да я заключа. Джордж Монтгомъри имаше скрипец и полиспаст. Можех да ги заема и използвам за преместването на скалата.

Тръгнах към къщата, за да съобщя на Хелън добрите новини, макар да бях съвсем сигурен, че ще ми прочете лекция да не я продавам за две хиляди.

Тя ме срещна на прага на кухненската врата, обви ръце около врата ми и ме целуна.

— Рандъл — изчурулика тя, — това е повече от чудесно!

— Аз също мисля така — отвърнах аз, чудейки се как е успяла да узнае всичко.

— Само влез и ги виж! — извика тя. — Буболечките са изчистили къщата!