Читать «Театърът на сенките» онлайн - страница 6

Форестър твърди, че не трябва да се отказваме от Спектакъла и сигурно е прав. Напълно възможно е да се приспособят към новата ситуация. Бога ми, вече им е време да започнат да се приспособяват към всякакви промени, разигравани в този Спектакъл всяка вечер в продължение на толкова месеци.

А и самият Спектакъл не е по-добър от панаирджийски театър. Шутовщина заради самата шутовщина. Действието даже не е епизодично, защото нито веднъж не са успели да довършат поне един епизод. Достатъчно е да започнат да обиграват някаква ситуация и веднага някой слага прът в колелото и едва настроилата се сюжетна линия се прекъсва, а по-нататък действието се насочва другаде.

При такова положение на нещата, помисли си Лодж, изчезването на един персонаж не би трябвало да ги обърква.

Той стана от масата, отиде до огромния прозорец и устреми замислен поглед в голия пустинен и мрачен пейзаж. Под него, върху черната скалиста повърхност на астероида, в далечината блестеше на звездната светлина куполът на лабораторията. На север, над назъбения край на хоризонта изгряваше зората и скоро мрачното, с размерите на ръчен часовник Слънце, щеше да изплува над тези жалки скални отломки и да ги облее със слабите си лъчи.

Гледайки разширяващото се над хоризонта сияние, Лодж си спомни за Земята, където утрото започваше със зората, а след залеза на Слънцето настъпваше нощта. Тук цареше пълен хаос — продължителността на дните и нощите непрекъснато се менеше и те бяха толкова кратки, че местните денонощия не ставаха за деление и отчитане на времето. Утрото и вечерта тук се определяха по часовника независимо от положението на Слънцето и често, когато то стоеше високо над хоризонта, за хората бе нощ и те спяха.

Всичко би било съвсем друго, помисли си той, ако бяха ни оставили на Земята, където нямаше ден след ден да се варим в един и същи казан, а щяхме да общуваме с много хора. Там нямаше да се ядем отвътре, общуването с другите хора би заглушило в нас комплекса за вина.

Но контактът с онези, които нямат нищо общо с тази работа, неизбежно щеше да даде повод за най-различни слухове, щеше да доведе до изтичане на информация, а в нашата работа това е недопустимо.

Защото ако населението на Земята узнаеше какво създават те, или по-точно какво се опитват да създават, щеше да предизвика такава буря от протести, че може би щеше да се наложи да се откажат от осъществяването на замисъла си.

Дори тук, помисли си Лодж, дори тук някои се измъчват от съмнение и страх.

Човешкото същество трябва да ходи на два крака, да има две ръце, чифт очи, чифт уши, един нос, една уста и да не бъде прекалено космато. И то трябва именно да ходи, а не да скача, да пълзи или да се търкаля.

Промяната на човешкия облик, казват те, е подигравка с човешкото достойнство — каквото и могъщество да притежава Човекът, в своята самонадеяност той се е захванал с нещо, което не е по силите му.

На вратата се почука. Лодж се обърна.

— Влезте — високо каза той.

Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Сюзън Лоурънс, флегматична, безцветна, небрежно облечена жена с квадратно лице, изразяващо твърд и упорит характер.