Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 26

Всъщност когато успее да продаде първите две-три неща може да поговори с Анджела и да изясни, как тя ще се отнесе към предложението да се пренесе при него. Анджела е славно момиче, но бива ли да я моли да си свързва съдбата с човек, който сам не знае, че следващия ден ще успее да си купи хляб? Но сега, дори да не продаде нито ред, вече няма нужда да се грижи за насъщния. „Любопитна работа — мина му между другото, — може ли да се подели одеялцето между двама?“ И ще успее ли да обясни това на Анджела?

Но как онзи забравен автор от 1956 година е успял да измисли такова нещо? И колко още такива палави мисли, родени от причудливата игра на мозъка, могат да се окажат правилни?

Мечта? Озарение? Проблясъци на бъдещето? Не е толкова важно какво именно: човек просто го помисля и то се сбъдва. Колко още други небивалици, изречени в миналото или в идващото бъдеще, ще се осъществят, когато му дойде времето?

Тази догадка направо ги изплаши.

Това е то „пътешествие по далечните страни“! Полетът на въображението. Силата на мисълта, влиянието на печатното слово. „Книгите са по-опасни от крайцерите“ — беше казал вчера. Колко е бил прав!

Стана и отиде пред съчинителя. Той злобно му се озъби. Вместо отговор Харт му изплези език и произнесе:

— Така ти се пада!

В този миг зад гърба си чу тихо шумолене и веднага се обърна. Одеялото се бе изхитрило по някакъв начин да се изниже от чекмеджето и бягаше към вратата, опирайки се на долните гънки на слабото си телце. При движението то се полюшваше и трептеше като ранен тюлен.

— Хей ти, къде!? — завика Харт и го подгони.

Но беше късно. На вратата стоеше чудовище — иначе не можеше да се нарече. Одеялото подскочи високо и се разтла на мощната му гърбина. Новият пришълец засъска срещу Харт:

— Бях го загубил. Бяхте така добър да го намерите. Благодаря.

Харт изгуби и ума и дума. Точно същият пришълец описан от Анджела, но къде-къде по-страшен наяве. Той стоеше на членестите си крака и сякаш беше обул снегостъпи. А имаше и опашка, прегъната грозно в средата на гърба му. Динеобразната му глава бе украсена с триъгълно лице и шест рога, всеки завършващ с въртящо се око.

Чудовището бръкна в някаква чанта, която явно беше част от тялото му и извади пачка банкноти.

— Малка награда — извести то и метна пачката на Харт. Той машинално протегна ръка и я хвана. — Ние двамата си тръгваме. — Чудовището помълча малко. — Ние ще отнесем в паметта си добри мисли.

То вече бе прекрачило прага, когато го спря протестиращия вопъл на Харт.

— Да, благородни сър?

— Това одеяло, което намерих… Какво представлява?

— Ха, ние ги правим.

— Но то е живо и още…

Чудовището само се усмихна по своему.

— Вие сте такива умни хора. Вие сами сте я измислили преди много време.

— Нима от онзи разказ?

— Същият. Прочетохме го и направихме одеялото. Много умна мисъл.

— Искате да кажете, че наистина…

— Ние сме биолози. Тези неща вие ги наричате генна инженерия…

Чудовището се обърна и си тръгна. Харт викна след него: