Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 24

Не е могъл по никакъв начин. Чисто и просто си го е измислил. И е попаднал право в целта. Някой от ранните автори на научна фантастика е притежавал вдъхновено въображение.

В сянката на горичката се движеше нещо с неописуема красота. Не беше нито хуманоид, нито чудовище — нещо невиждано преди от хората. Независимо от цялата си красота в него се криеше страшна опасност и, без да се губи нито миг, човек трябваше да се спасява с бягство.

Харт едва не се хвърли да се спасява, когато… се осъзна в средата на собствената си стая.

— Добре — каза той на одеялото. — Изключи за малко телевизора. После пак ще се върнем към него.

„Наистина ще се върнем — добави в себе си — и ще напишем разказ, после ще отидем на други места и също ще напишем нещо. Така няма да имам нужда от съчинител. Аз сам ще мога да създавам и да пресъздавам в думи изпитаното от мен вълнение и преживяната красота и да ги свържа в едно по-добре от всеки съчинител. Аз ще бъда там и ще преживея всичко лично. И никой не може да ме спре.“

Точно така! Ето отговорът на въпроса, който Джаспър бе задал онази вечер на масата в бара „Блещукащата звездица“.

„Сякаш самата съдба — продължи да мисли Харт — ме тупа по рамото и ме тласка леко напред. Та това е съвършенно неправдоподобно — да намериш плачещ отговор в някаква задънена уличка между стената на сградата и работилничката за подвързване…“

Но какво значение има това сега? Важното е, че намери отговора и го донесе вкъщи, е, в онази минута не разбираше напълно и неудомяваше защо го прави. Важното е, че сега необяснимата му постъпка се оправдаваше напълно.

Той чу крачки по стълбата, които продължиха по коридора. Разтревожи се от бързото им приближаване, стана и смъкна одеялото от рамената си. Отчаяно затърси място, където да скрие извънземния. Ама разбира се — в бюрото! Дръпна рязко горното чекмедже — благодари на съдбата, че не заяде — и пъхна съществото там. Но не успя да го затвори напълно, когато в стаята влетя Анджела.

Виждаше се с просто око, че кипи от негодувание.

— Какви са тези мръсни шеги! — развика се тя. — Заради теб Джаспър си има куп неприятности!

Харт я изгледа втренчено.

— Неприятности ли? Искаш да кажеш, че не е излетял с кафианците?

— Крие се в мазето. Блейк ми каза, че е там. Слязох и си поговорихме.

— Че как е успял да им избяга? — потресе се до дън душата Харт.

— Направил го е и още как! Убедил ги е, че не той е нужния им писател. Обяснил им е, че им трябва машина, разказал им за блестящото чудо, за онзи съчинител на име „Класик“ в магазина.

— И те са тръгнали към центъра и са откраднали „Класика“?

— За съжаление, не. Ако го бяха откраднали, нямаше да е беда. Но те и тук объркали конците. Разбили витрината и така вдигнали тревога. Сега цялата полиция ги преследва.

— Но нали Джаспър…

— Те го взели със себе си, да им покаже пътя.

Харт малко се успокои.

— Значи сега Джаспър се крие от слугите на закона.

— Там е работата, че той не знае, да се крие или да не се крие. От една страна полицията въобще не го е видяла. От друга — хванат ли някой кафианец, може да изтръгнат от него цялата истина. Тогава ти, Кеймп Харт, ще трябва да си носиш отговорността!