Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 25

— Аз? Че какво общо имам аз с това?

— А кой им е казал, че Джаспър е нужния им човек? Как така се изхитри да повярваш в такава идиотщина?

— Без никакъв труд. Спомни си, какво ни разказваше Джаспър. Всички, освен нас, говорят истината. Ние сме единствените, които умеят да лъжат. Докато те не поумнеят при общуването си с нас, ще ни вярват на всяка дума. Защото останалите винаги казват истината и само истината.

— Млъкни! — прекъсна го Анджела. После се огледа и запита: — А къде е твоето мило одеялце?

— Някъде е изчезнало. Може би е избягало. Когато се върнах го нямаше вкъщи.

— Разбра ли поне какво представлява?

Харт поклати глава.

— Може би е най-добре, че е избягало — каза той. — Направо ми се повдигаше от него.

— Също като доктор Жуйар. Между другото нещо за него. Днес целият ни квартал се е побъркал. Докторът е пият до козирката и се въргаля под едно дърво в парка, където го пази пришълец и не пуска никого до него. Охранява ли го, за своя собственост ли го смята, така и не се разбира.

— А може да е един от неговите розови слонове? Привиждаха му се толкова често, че в края на краищата са оживяли?

— Нито е розав, нито е слон. Прилича на членестоного с непропорционално големи стъпала и тънки дълги паячески крака. И като цяло е паяк, а кожата му навсякъде покрита с гадни брадавици. Главата е триъгълна с шест рога. Погледнеш ли го и те побиват тръпки.

Харт вдигна рамене. Най-обикновен пришълец, с лопата да ги ринеш, е, малко страшничък, но…

— Интересно, какво иска от доктора?

— Никой изглежда нищо не знае. А пришълецът не казва.

— Сигурно не може.

— Хайде де, другите пришълци как могат. Поне се изясняват разбрано. Иначе защо ще идват насам?

— Звучи логично — съгласи се Харт. — Да предположим, че иска да се напие безплатно от дъха на доктора?

— Знаеш ли, Кеймп — заяви Анджела, — понякога шегите ти са непоносими.

— Като намерението да пиша сам произведенията си?

— Точно така — потвърди Анджела. — Като намерението да ги пишеш сам. Знаеш прекрасно, че в приличното общество за такива работи не е прието да се говори. Да пишеш сам е все едно да се храниш с пръсти, или да си бъркаш в носа, или да излезеш гол на улицата…

— Добре де — предаде се Харт, — добре де. Повече няма да кажа нито дума по този въпрос.

Когат тя си тръгна, Харт седна на стола и се захвана да обмисля сериозно нещата. В много отношения той сега ще прилича на Джаспър, но може ли да възразява, когато ще започне да пише добре като него?

Ще трябва да се научи да си заключва вратата. Къде ли се намира ключът? Никога не беше го ползвал; но сега при пръв удобен случай ще прерови бюрото и току-виж намерил го. Ако ли не ще си поръча нов. Само това оставаше, някой да влезе в стаята без предупреждение и да го завари с одеялото на раменете или с перо в ръка.

„Никак няма да е лошо — мина му мисълта — ако се преместя в нова квартира. Иначе как ще обясня на хората, защо изведнъж започвам да се заключвам?“ Но самата тази мисъл му се стори непоносима. Нищо, че стаичката е малка и лоша, той беше свикнал с нея и му се струваше почти като роден дом.