Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 23

Преди дванадесет часа бе взел това същество-одеяло на ръка и се мъчеше да изкопае от дълбините на заинатеното си съзнание обяснение за внезапно появилото се подозрение, че някъде и някога вече е чувал или чел за подобно плачещо създание. Сега, когато живото одеяло го беше завило, загадката се реши.

Без да се отделя от прилепналото до него създание, Харт прекоси стаята, отиде до тясната дълга лавица и свали нужната му книга. Тя беше стара и изпокъсана, лъщеше от множеството ръце, които я бяха пипали, и едва не се изплъзна от неговата ръка, когато я обърна да прочете заглавието й: „Откъси от забравени произведения“.

Той разтвори томчето и се захвана да го разлиства. Вече знаеше къде да намери нужното. Беше си спомнил къде точно беше чел за създания лепящи се по гърбовете. Бързо намери търсеното — няколко оцелели места от разказ, написан отдавна-отдавна и също така отдавна-отдавна забравен. Началото пропусна, интересното идваше после:

„Живите одеяла били честолюбиви. Като същества от растителен произход те вероятно смътно съзнавали, какво чакат. Но когато дошли хората, настъпил краят на дългото чакане. Живите одеяла сключили сделка с пришълците. И се оказали незаменими помощници в изследването на Галактиката.“

„Ето още кога — помисли Харт — се е появило и укоренило вековното, самонадеяно и щастливо убеждение, че на човек е съдено да излезе в Глактиката, да я изследва, да се свърже с обитателите й и да занесе на всяка планета ценностите на Земята…“

„Човек с наметнато живо одеяло вече не трябва да се грижи за прехраната си, защото живите одеяла притежавали чудесната способност да натрупват енергия и да я преобразуват в нужна за стопанина храна.

Всъщност одеялата се превръщали почти във второ тяло — бдителни неуморими наблюдатели, надарени с родителски инстинк, поддържащи в тялото на носителя си нормална обмяна на веществата във всякаква дори в най-враждебна обстановка, да се справят с най-вредоносните инфекции; това второ тяло изпълнявало едновременно три роли: на майка, на готвачка и на домашен лекар.

Заедно с това одеялата ставали нещо като двойник на носителя си. Прекъсвайки така еднообразното растително съществуване те сякаш се превръщали в човека, споделяйки чувствата и знанията на човека, и се наслаждавали на живот, какъвто не биха и сънували, ако си оставаха независими.

И сякаш взаимните изгоди били малко, одеялата предложили на хората нограда: своеобичен израз на признателност. Те се оказали неуморими разказвачи на измислици. Те били способни да си въобразят всичко — без никакви изключения. За развлечение на своите носители готови били с часове да ги развличат с интересни небивалици, защитавайки така хората от скука и самота…“

Там имаше и още нещо, но Харт не продължи да чете. Върна се в началото на откъса. Там пишеше: „Авторът е неизвестен. Около 1956 г.“. 1956-та ли? Толкова отдавна? Как тогава някой е могъл да узнае за това?

Отговорът е единствен: не е могъл!