Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 11

Клекна и се загледа в това, което се заливаше в плач. И видя нещо като купчинка — по-точно не можеше да го опише, — малка, безформена, мека купчинка, която издаваше жални стонове.

Харт подхвана купчинката, вдигна я и удивено установи, че тя не тежи почти нищо. Докато я държеше здраво с едната си ръка, с другата затърси по джобовете запалката. Намери я, щракна — пламъчето едва светеше, но въпреки това успя да види достатъчно и веднага усети рязко повдигане. Държеше някакво старо одеяло с подобие на лице — лицето бе почнало да става хуманоидно, но после изглежда се бе отказало. Това създание изглеждаше удивително — смес от одеало и лице.

Той побърза да прибере запалката си и се сви в мрака, усещайки как при всяко вдишване въздухът засяда в гърлото му. Създанието не беше просто извънземно. То беше немислимо дори по извънземните разбирания. Но по какъв начин се беше появило толкова далеч от космодрума? Извънземните рядко ходят сами по града. Те просто нямат достатъчно време. Корабите идват, зареждат се с четиво и веднага излитат. А екипажите гледат да не се отдалечават от ракетните писти — най-много да се напият в заведенията по реката.

Харт се изправи на крака, притисна като детенце съществото към гърдите си, ако то беше наистина дете, щеше да е по-тежко, и усещайки с тялото си топлината, която то излъчваше напълно като дете, в сърщето му се появи непривичното чувство на другарство. Миг-два мъжът стоя неподвижен и се опитваше ровейки мъчително в главата си да измъкне нещо убягващо му. Някога сякаш беше чувал или чел за подобен извънземен вид. Но това си беше пълна глупост — извънземните, дори и най-фантастичните, не се явяват в образа на одеяло с подобие на лице.

Когато излезе отново на улицата Харт се опита да разгледа по-добре съществото, но част от одеалото-тяло се завъртя и закри лицето си.

Най-после се довлече до „Блещукащата звездица“, зави зад ъгъла в страничния вход, където започна да се изкачва по стълбите. Някой се спускаше и той се притисна до перилата за да направи път.

— Здравей, Кеймп — поздрави го Анджела. — Какво носиш?

— Намерих го на улицата.

Той мръдна ръката си и тялото-одеяло се поразви. Анджела се дръпна назад, вдигна ръка към устата си и едва не се разкрещя.

— Кеймп! Какъв ужас!

— Струва ми се, че е болно. То…

— Какво смяташ да правиш с него?

— Не зная — отвърна Харт. — То само плачеше жално. Късаше ми сърцето. Не намерих сили в себе си да го оставя на улицата.

— Да повикам доктор Жуйар?

Харт поклати отрицателно глава.

— Има ли смисъл? Той нищо не разбира от извънземни. Освен това сигурно е пиян.

— Никой не разбира от извънземни — напомни Анджела. — Може би в центъра ще се намери подходящ специалист… — Облаче пробяга по лицето й. — Е, нашият доктор е изобретателен. Поне ще ни каже…

— Добре де — съгласи се Харт. — Потърси го, може да го откриеш някъде.

Като влезе в стаята си веднага постави съществото на леглото. То повече не хленчеше, беше затворило очи и изглеждаше заспало, но кой би могъл да гарантира това.