Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 13

— Успокой се, докторе. Успокой се. Ти си прав.

— И защо смятате, че това същество е болно?

— Както вече казах, то плачеше и аз…

— Може да е плакало от самотата, от уплаха, от мъка? Може да се е заблудило?

Докторът отново се насочи към вратата.

— Благодаря, докторе.

— Няма за какво. — Старецът нерешително се спря на прага. — Случайно да ви е останал някой и друг долар? Нещо напоследък се поизхарчих…

— Заповядай — протегна му хартийката Харт.

— Утре ще дойда отново — обеща Жуйар.

Той тежко заизкачва стълбите. Анджела се намръщи.

— Не трябваше да му даваш пари, Кеймп. Сега ще се напие и ти ще трябва да отговаряш…

— За един долар няма да успее — възрази Харт.

— Ти смяташ така. Но онази помия, която той пие…

— Нека да си я пие. Заслужава поне мъничко щастие.

— Но… — Анджела кимна към съществото на кревата.

— Ти чу какво каза докторът. Нищо не може да направи. Когато съществото се събуди, ако въобще се събуди, може би само ще ни каже, какво е станало с него. Да си призная, не разчитам особено…

Той се приближи до кревата и огледа внимателно съществото. То изглеждаше отблъскващо и дори отвратително — в него нямаше нищо хуманоидно. И в същото това време от „одеялцето“ вееше такава самота, такава беззащитност, че на Харт му се сви гърлото.

— Май не трябваше да го взимам — измърмори той. — Бях вече го отминал, но то така заплака, че аз не издържах. Сигурно въобще не си струваше да се свързвам с него. Та аз не мога да му помогна. Ако го бях оставил, нещата му можеха да тръгнат на добро. Нищо чудно да го търсят други извънземни…

— Всичко си направил правилно — прекъсна го Анджела. — Защо винаги воюваш с вятърни мелници? — Тя пресече стаята и седна в креслото. Той отиде до прозореца и мрачно загледа покривите на сградите. — А на теб какво ти се е случило?

— Нищо особено.

— Виж си само дрехите!

— Изхвърлиха ме от една кръчма. Опитах се да заснема филм.

— Без да плащаш?

— Нали нямам никакви пари.

— Давах ти петдесетачка.

— Да, така е. Но не ги взех. Нима не искаш да ме разбереш, Анджела? Не можех да ги взема и това е!

Тя каза меко:

— Ти направо бедстваш, Кеймп…

Той подскочи, сякаш го бяха ударили. Кой я молеше да говори за това? Какво право имаше тя! Тя самата… Харт успя да спре преди думите да излетят извън устата му.

Тя беше права. Предложи му петдесетачка — но работата не беше само в парите. Тя имаше право да каже за това, защото разбираше, че е заслужила това право. Та никой друг в целия свят не се отнасяше към него така искрено…

— Не мога повече да пиша, Анджела — зажалва се той. — Колкото и да се старая нищо свястно не излиза. Машината ми е истинска развалина, филмите ми са износени, има дори залепени…

— Днеска ял ли си нещо?

— Нали заедно пихме бира, а после обърнах една чаша бока.

— Не наричай това ядене. Измий се, преоблечи се, сетне слизаме долу и ще купим нещо за ядене.

— За храна ще ми стигнат парите.

— Знам. Каза ми за аванса от Ирвинг.

— Това не беше аванс.

— И това знам, Кеймп.

— А какво ще стане с извънземния?