Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 12

Харт седна на края на леглото и започна да разглежда неканения си гост — колкото повече го гледаше, толкова по-малко логика намираше. Едва сега осъзна колко тънко беше одеялото, колко леко и слабо. Удивително, че нещо така немощно въобще се е изхитрило да оцелее. Удивително е как в такова неподходящо тяло се поместват всички органи нужни за живота.

Дали не е гладно? Какво ли може да яде? Ако наистина е болно, то нима може да се мисли за лечение, когато не знаеш нищо за него?

Може би докторът… Ха, той ли! Едва ли ще знае повече. Жуйар не е по-добър от който и да е другиго наоколо — живее от ден за ден, обича да го черпят, опитва се да лекува, но няма нужните инструменти и знанията му са застинали на ниво отпреди четиридесет години…

По стълбите отекнаха стъпки, отначало леки, после тежки, тътрещи се. Сигурно са на Анджела и на Жуйар. Щом е успяла да го намери толкова бързо, значи е достатъчно трезвен и способен да действа и да мисли, без да губи координация.

Докторът пръв влезе в стаята. Остави на пода куфарчето си и удостои съществото само с бегъл поглед. Анджела вървеше по петите му.

— Е, какво му има? — произнесе той и навярно за пръв път в кариерата му тази изтъркана професионална фраза придоби известен смисъл.

— Кеймп го е намерил на улицата — побърза да обясни Анджела. — То плакало, макар сега да мълчи.

— Това пък какво е, шега ли? — разгневи се Жуйар. — Ако е шега, млади човече, то тя е нелепа и неуместна.

Харт по обичая само поклати глава.

— Не е шега. Смятах, че знаеш…

— Не, нищо не зная! — прекъсна го докторът с неприязън и известна горчивина.

Той повдигна крайчеца на одеялото, разтвори пръсти и съществото веднага се пльосна обратно на кревата. Докторът тръгна напред-назад по стаята, повтори маршрута си, после сърдито се обърна към Харт и Анджела:

— Вие май се надявате, че аз ще мога нещо да направя, а? — заяви той. — Да, бих го прегледал. Да, бих се държал, както подобава на доктор. Сигурен съм, че разчитате на това. Че ще потърся пулса му, че ще измеря температурата му, че ще погледна езика му и ще преслушам сърцето му. Е, щом искате това, кажете ми как да го направя? Къде да търся пулса? Дори да го намеря, откъде ще знам нормалната честота? Да допуснем, че измеря температурата му. Обяснете ми тогава, коя температура на това страшилище да считам за нормална? И ще бъдете ли така любезни как без да го аутопсираме, ще открием къде се намира неговото сърце?

Докторът взе куфарчето си и тръгна към вратата.

— Но може би някой друг?… — запита най-безобидно Харт. — Може би някой друг знае това?

— Съмнявам се — сряза го докторът.

— Значи мислиш, че в града няма никой, който да ни помогне? Това ли се опитваш да ми внушиш?

— Чуйте ме, скъпи мои. Лекарите-хора лекуват хора и само хора. Защо трябва да искате повече от нас? Да не би всеки ден да ни викат при извънземни? Никой не е очаквал да ги лекуваме. Е, случвало се е някой тесен специалист или учен да се интересува от другопланетна медицина. Да, и то отгоре-отгоре. Човек губи години да овладее нашата земна медицина. Колко живота ще му са нужни да овладее извънземната?