Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 10

Клифърд Саймък

Тогава Харт скочи право напред, като се целеше в средата на веригата. Издаде силен боен вик, наведе глава и удари Зелената риза право в корема. Онзи се заклати и залитна настрани. Той сметна, че си е пробил път.

Но някаква космата яка ръка го докопа и захвърли на земята. Някой го ритна. Друг го настъпи по пръстите. Накрая трети го изправи на крака и без труд го изхвърли през отворената врата на улицата.

Падна на гръб и се затъркаля по паважа, докато не се удари в бордюра на отсрещния тротоар.

Кафианците се бяха струпали на вратата и се късаха от смях. Тупаха се по гърбините и се прививаха до земята. Издевателстваха над него. Не разбираше и половината от жестовете им, но и това, което разбираше го смразяваше от страх.

Стана внимателно и се опипа. Яко го бяха набили, цицини имаше колкото щеш, дрехите му бяха изпокъсани, но за щастие нищо счупено. Куцайки се опита да направи крачка, после друга, накрая побягна и за собствено учудване установи, че може да бяга.

Зад гърба му кафианците още се смееха. Но кой може да каже, кога станалото ще престане да им се струва смешно и те ще го подгонят, жадни за кръв.

Бягайки така, той свърна в една пресечка, която го изведе на непознато място с причудлива форма. Пресече го и без да си поема дъх се втурна в някакъв проход. Едва когато се увери, че никой не го преследва, седна на едно стъпало и задиша тежко.

Положението му беше тежко, нямаше никакво съмнение, по-лошо не можеше да бъде. Не само не намери героя си, но загуби и камерата си, унизиха го и едва спаси живота си.

И беше напълно безсилен нещо да промени!

„Всъщност — каза си той — дори ми провървя. От юридическа гледна точка нямам никакво оправдание. Сам съм си виновен. Да се снима герой, без неговото разрешение е грубо погазване на закона.“

Но погледнато от друга страна — какъв престъпник е той? Нима съзнателно се е канил да престъпи закона? Бяха го принудили. Всеки, когото би успял да уговори да му позира в качеството на герой, щеше да иска пари за труда си. А той нямаше никакви.

Както преди се нуждаеше, отчаяно се нуждаеше от герой! Или ще го намери, или ще претърпи пълен крах.

Слънцето вече залязваше и градът потъваше в полумрак.

„Ето, че изтече и този ден — прониза го мисъл. — Изтече напразно, няма кого другиго да виня, освен сам себе си.“

Някакъв полицай мина край него, спря се и погледна в пресечката.

— Хей, ти — подвикна той, — какво си се разседял?

— Почивам си.

— Добре. Седнал си, починал си. Хайде, дим да те няма!

Трябваше да стане и да тръгне.

* * *

Почти бе стигнал до своя дом, когато изведнъж чу плачене, странно плачене, не напълно човешко — и дори не плачене, а просто израз на тъга и самота. Намали крачка и се огледа. Плаченето спря за малко, но после започна отново. Беше си тихо плачене, безнадеждно и безадресно, плачене заради самото плачене.

Той постоя така известно време нерешително и отново си тръгна. Но не измина и три крачки. Върна се. Погледна в задънената уличка между стените на жилищната сграда и работилничката за подвързване. В краката му се замота нещо.