Читать «Силата на въображението» онлайн - страница 8

Там имаше и други кораби, които чакаха само сигнал — натискане на копче, обръщане на превключвател, запис на команда, за да се откъснат от мястото си и да си тръгнат за вкъщи. Отначало в празния черен космос, после в тайнственото нищо извън времето и пространството, където можеше да се хвърли предизвикателство на теоретическата граница — скоростта на светлината. Тези кораби идваха на Земята с една-единствена цел — да купят една-единствена стока.

Не без труд се отърва от очарованието на космоса и огледа разтлалия се до хоризонта град — навсякъде наблъскани, еднообразни правоъгълници на квартали като неговия, само на север сияеха с приказна лекота и тежко величие кулите на знаменитите и мъдрите.

„В какъв фантастичен свят живея — помисли Харт. — Не такъв са си го представяли Уелс или Стейпълдън. Въобразявали са далечни полети и галактически империи, гордост и слава на човечеството, но когато вратите на космическото пространство се отвориха, Земята не получи нито едното, нито другото. Вместо грохота на ракетни двигатели — грохота на печатарски станове. Вместо възвишени и велики цели — тих нашепващ и настойчив глас на съчинителя, който четеше поредния опус. Вместо безкрая на нови планети — тавански стаички и омаломощаващ страх, че машината ще те подведе, че началните данни не са верни, че прекалено често си използвал филмите…“

Харт отиде до бюрото си и издърпа трите чекмеджета едно след друго. Намери камерата затрупана с всякакви вехтории. После се порови още малко и измъкна завита в алуминиево фолио лента.

„Така значи, голям и силен — помисли той. — Подобен тип може да се срещне в кръчмите край реката, където космическите вълци пропиват парите си…“

На първото място, където погледна, го лъхна смрад — пируваха паякообразни от системата Спийки. Нямаше какво да прави тук. Неволно се намръщи и изкочи на улицата с най-голямата бързина, на която беше способен. Съседното заведение си го бяха харесали угоени котки от Дейнеб. И те не му трябваха.

Затова пък в третата кръчма го чакаше късмет във вид на хуманоиди от звездата Каф — създания стройни, шумни, облечени естравагантно, с предизвикателно поведение, въобще любители на разкошен живот. Бяха се струпали около голямата кръгла маса в центъра на стаята и буйстваха — удряха с юмруци, гонеха бягащия собственик, ревяха песни и сами се прекъсваха с викове и ругатни.

Харт незабелязано се настани в свободно сепаре и започна да наблюдава кафианците. Един от тях, най-високия, най-шумния и най-буйния, беше облечен в червени панталони и яркозелена риза. Платинени огърлици и странни извънземни украшения се мятаха и бляскаха на шията и гърдите му, а косите му изглежда не бяха постригвани от години. Дългата брада му придаваше сатанински вид. Обликът му се довършваше от щръкнали заострени уши. Да се караш с него беше много-много неразумно.

„Ето го — реши се Харт — образът, който ми е нужен!“

След известно време в сепарето успя да надникне стопанинът.