Читать «Пещерата на танцуващите елени» онлайн - страница 7

На каменното стъпало до пещерата нямаше никой — Луи бе заминал по работа в селото и по всяка вероятност все още не беше се върнал.

Като се върна в хотела, първата работа на Бойд бе да се обади във Вашингтон. Реши да не звъни в Париж.

Есенният вятър гонеше по улиците последните октомврийски листа. Над Вашингтон светеше бледо слънце, което постоянно се скриваше зад облаците.

Джон Робъртс го чакаше на пейката в парка. Двамата мълчаливо си кимнаха и Бойд седна на пейката.

— Сериозно си рискувал — каза Робъртс. — Ако митничарите…

— Не се безпокоях много по този повод — прекъсна го Бойд. — Имам един познат в Париж и той дълги години се занимава с контрабанда, прехвърляйки в Америка разни неща. И ми е задължен за някои работи. Какво разбра?

— Може би повече, отколкото искаш да чуеш.

— Опитай.

— Отпечатъците от пръсти съвпадат — каза Робъртс.

— Успял си да снемеш отпечатъци от боята, останала по палитрата?

— Идеални образци.

— Чрез ФБР?

— Да. Не беше лесно, но все още имам приятели там.

— А възрастта?

— Също не беше проблем. Най-сложно се оказа да убедя онзи човек, че всичко това е съвършено секретно. Той все още се съмнява.

— Няма ли да се раздрънка?

— Мисля, че не. Без доказателства никой няма да му повярва. Това прилича на приказка.

— Е?

— Двайсет и две хиляди. Плюс-минус триста години.

— И отпечатъците от пръстите съвпадат? Върху бутилката и върху…

— Вече ти казах, че съвпадат. Но сега бъди така добър да ми кажеш по какъв начин човек, живял преди двайсет и две хиляди години, е могъл да остави отпечатъци от пръсти върху бутилка, произведена миналата година?

— Това е дълга история — отговори Бойд. — И не съм сигурен, че трябва да я разказвам. Между другото, къде държиш палитрата?

— На сигурно място — каза Робъртс. — Но мога да ти върна и палитрата, и бутилката, когато си ги поискаш.

Бойд се сгуши от студ.

— Не засега. Не знам кога ще ми потрябват. Може би никога.

— Никога?

— Знаеш ли, Джон, трябва да обмисля всичко това.

— По дяволите, каква глупост! — избухна Робъртс. — Излиза, че това не е необходимо на никой. Никой няма да се осмели да крие и да показва тези вещи. Хората от Смитсъновия институт няма въобще да се приближат до тях. Не съм питал, а и те нищо не знаят, но просто съм сигурен. Ако не се лъжа, има някакви закони за тайното изнасяне на предмети от страната…

— Да, има — отговори Бойд.

— А сега и ти самият се отказваш от тях.

— Не съм казал това. Нека просто постоят при теб. Мястото сигурно ли е?

— Напълно. А сега…

— Казах, че това е дълга история. Но ще се постарая да не се отвличам много. Накратко, има един човек… Баск. Появи се в лагера ни преди десет години, когато се занимавах с разкопките в пещери…

Робъртс кимна.

— Помня тази експедиция.

— И така, той потърси работа, а аз го взех. Твърде бързо вникна в същността на нещата и почти веднага усвои всички тънкости. Стана ценен помощник. С местните работници това се случва често. Те като че ли усещат къде се крие древната им история. И когато започнахме работа в Хаварни, се появи отново и аз, да си призная, се зарадвах, като го видях. Между нас се установиха, може да се каже, приятелски отношения. За последната вечер преди отпътуването ми той приготви чудесен омлет — яйца, домати, чушки, лук, кренвирши и домашно пушена шунка. Аз донесох бутилка вино.