Читать «Пещерата на танцуващите елени» онлайн

Клифърд Саймък

Пещерата на танцуващите елени

Докато се изкачваше по стръмната пътека към пещерата, Бойд чуваше как Луи свири на пищялката си. Искрено казано, нямаше никаква причина да се връща тук — работата бе завършена, всичко бе измерено, нанесено на картите, фотографирано и цялата достъпна информация от мястото на разкопките вече бе събрана. Това се отнасяше не само за рисунките. Археолозите бяха открили в пещерата обгорени кости на животни, въглени от отдавна изгаснал огън, малко разноцветна глина, от която художниците са изготвяли боите си, занаятчийски дреболии, отсечена човешка китка (защо са я отрязали и са я оставили в пещерата, за да бъде намерена след толкова хилядолетия от учените?), лампа от парче пясъчник, издълбано в средата, където поставяли снопче мъх и наливали мазнина — мъхът служел за фитил и давал на художника малко светлина… Така се бе случило, че местността Хаварни — може би благодарение на прилагането на най-новите изследователски методи — бе станала една от най-важните находки в историята на скалните рисунки. Видяното тук не впечатляваше толкова, колкото, да кажем, намереното в Ласко, но то даваше нещо много повече — изключително ценни сведения.

Да, нямаше никаква причина да се връща отново тук и все пак Бойд не можеше да се отърве от странното, тревожно чувство, от натрапчивото усещане, че в бързината и възбудата нещо е пропуснал, нещо е забравил. Впрочем, казваше си Бойд, може би всичко това е игра на въображението и разглеждайки пещерата още веднаж (ако там наистина се намери нещо такова, което да предизвиква такова усещане, с други думи, ако зад безпокойството наистина се крие някакъв пропуск), той веднага ще разбере, че тревогата е предизвикана от някаква дреболия, че е измамна и безпричинна, възникнала само да го поизмъчи малко напоследък…

И ето че се изкачваше по стръмната пътека с геоложко чукче на колана и с фенерче в ръка и слушаше пищялката на Луи, който се беше настанил на малка каменна тераса пред самия вход на пещерата — същата тази тераса, на която живееше по време на разкопките. Луи оставаше там, независимо от времето, в палатката си готвеше на газов котлон и изпълняваше измислената от самия него роля на страж, пазещ пещерата от неканени гости, въпреки че те бяха съвсем малко — няколко любопитни туристи, случайно чули за разкопките и отклонили се нарочно встрани от основния си маршрут. Жителите от долината въобще не ги безпокояха — археологическите находки по склоновете на планината въобще не вълнуваха тези хора.

Бойд познаваше Луи отдавна. Преди десет години Луи се бе появил на пещерните разкопки, които ученият водеше на осемдесет километра от тези места, и остана с групата два сезона.

Взеха Луи за работник, но той се оказа способен ученик и с течение на времето започнаха да му поверяват все по-отговорни задачи. Седмица след започването на разкопките в Хаварни той се появи в лагера и заяви:

— Разбрах, че сте тук. Ще се намери ли някаква работа за мен?

Като зави по пътеката зад скалата, Бойд видя, че Луи седи, кръстосал крака пред опърпаната си палатка, и подсвирква с пищялката си.