Читать «Пещерата на танцуващите елени» онлайн - страница 8

— Онази същата?

— Да, онази същата.

— И какво стана после?

— Той свири на пищялка. На костена пищялка. Малка такава една пищялка. И не беше бог знае каква музика…

— Там е имало пищялка…

— Тази е друга. От същия тип, но друга. Те са почти еднакви. Едната се намираше в джоба на живия човек, а другата — до палитрата в пещерата… И в него самия също имаше нещо необикновено. Нищо, което да бие на очи, но въпреки това непрекъснато забелязвах различни странни дреболии — ту една, ту друга. Понякога през големи паузи… Често даже забравяш какво ти е привлякло вниманието първия път и трудно свързваш наблюденията си. Най-често оставах с впечатление, че той знае твърде много. Някакви дребни подробности, които едва ли би трябвало да са известни на човек като него. Или нещо, което изобщо никой не би могъл да знае. В разговора се промъкваха различни дреболии, а той по всяка вероятност дори и не го забелязваше… И очите му. Преди не го осъзнавах. Едва по-късно, когато намерих втората пищялка, започнах да се замислям за всичко останало… Но говорех за очите. Та така, изглеждаше младолик, един такъв никога не остаряващ човек, но очите му бяха много стари…

— Том, ти спомена, че е баск.

— Да, наистина.

— Някога съм чувал, че баските са потомци на кроманьонците…

— Има такава теория. И аз мислех за това.

— Може би този твой приятел е истински кроманьонец?

— Аз също започвам да се съгласявам с тази мисъл.

— Но помисли си — двайсет и две хиляди години!

— Да, разбирам — каза Бойд.

Бойд чу пищялката още в подножието на пътеката, която водеше към пещерата. Долу лежаха червените покриви на селските къщи, обкръжени от увяхващите кафяви краски на есента, покорила долината. От горе все още се разнасяше музика, звуците ту се издигаха, ту спадаха, подчинявайки се на поривите на игривия вятър.

Луи седеше, кръстосал крака, до своята опърпана палатка. Като видя Бойд, той постави пищялката на коленете си, но продължи да седи. Бойд се отпусна на тревата до него и му подаде бутилката. Луи се захвана да вади тапата.

— Разбрах, че си се върнал — каза той. — Как мина пътуването?

— Успешно.

— Значи, сега знаеш — произнесе Луи.

Бойд кимна.

— Мисля, че ти самият искаше да узная. Защо?

— Годините стават все по-дълги — отвърна Луи — а товарът е тежък. Самотно ми е, нали съм сам.

— Не си сам.

— Самотно ми е, защото никой не знае кой съм. Ти си първият, който е наясно по въпроса.

— Но нали това не е за дълго. Ще минат няколко години и отново никой няма да те познава истински.

— Въпреки това за известно време ще ми стане по-леко — каза Луи. — Когато си отидеш, ще мога отново да понеса товара си. И още нещо…

— Да. Какво е то, Луи?