Читать «Пещерата на танцуващите елени» онлайн - страница 9

— Ти каза, че когато няма да те има, отново никой няма да ме познава истински. Означава ли това…

— Сигурно искаш да разбереш дали ще разкажа на някой друг за теб? Не, няма да разкажа. Освен ако ти самият не поискаш това. Вече мислех какво може да ти се случи, ако светът разбере за теб.

— Все пак имам някакви начини за защита. Без тях едва ли бих живял толкова дълго.

— Какви начини?

— Всякакви. Хайде да не говорим за това.

— Моля, това наистина не ме засяга. Извинявай. Но има още един момент… Ако си искал да разбера, защо бяха всичките тези усложнения? Ако нещо не бе станало както трябва, ако не бях открил малката пещера…

— Първоначално се надявах, че пещерата няма да потрябва. Мислех, че и така ще се досетиш.

— Усещах, че тук нещо не е наред. Обаче всичко бе толкова невероятно и абсурдно, че не се доверявах на собствените си догадки. Сам знаеш колко е невероятно това, Луи. И ако не бях намерил малката пещера… Та това бе чиста случайност.

— Ако не я беше намерил, щях да почакам още. Другия път, другата година или някой друг. Някакъв друг начин да се разкрия.

— Можеше просто да ми кажеш.

— Имаш предвид — направо така?

— Именно. Нямаше да ти повярвам, разбира се. Поне не веднага.

— Не разбираш ли, че не можех да ти кажа така направо. Потайността отдавна вече ми е станала втора природа. Това е един от начините на защита, за които ти споменах. Не бих могъл да се накарам да призная нито пред теб нито пред някой друг.

— Но защо избра мен? Защо си чакал всичките тези години, докато се появих?

— Не съм чакал, Бойд. Имаше и други. По различно време… Нищо не стана. Разбираш ли, трябваше да намеря достатъчно силен човек, за да може да погледне истината в очите, а не да побегне от мен с дивашки викове. Знаех, че ти ще издържиш.

— И въпреки това ми бе необходимо известно време, за да осмисля това, което узнах — каза Бойд. — По всяка вероятност вече съм свикнал с новите факти, приел съм ги, но съвсем малко. Можеш ли да ми обясниш по някакъв начин положението си, Луи? Защо толкова се различаваш от всички нас?

— Нямам представа. Дори не се досещам. На времето си мислех, че има други като мен, търсех ги. Но не намерих никого. И сега вече не търся.

Луи извади тапата и подаде бутилката на Бойд.

— Ти си пръв — твърдо каза той.

Бойд надигна бутилката, отпи няколко глътки, след това я подаде на Луи. Гледайки го как пие, Бойд неволно се замисли — нима наистина седи тук и спокойно разговаря с човек, който е проживял и е останал млад двайсет хиляди години? При мисълта за неоспоримостта на този факт се почувства твърде странно, но фактът си оставаше факт. Анализът на лопатната кост и на малка част от органичното вещество, запазено в боята, бе показал, че възрастта им е двайсет и две хиляди години. Нямаше никакви съмнения и в идентичността на отпечатъците от пръсти върху бутилката и в боята. Още във Вашингтон бе попитал специалистите, които се надяваха да открият доказателство за фалшификация, може ли да се възпроизведе боята, използвана от праисторическите художници, за да се оставят в нея после отпечатъци от пръсти и да я подхвърлят в пещерата. Отговориха му, че това е невъзможно, защото всяка измама с оцветителя веднага ще се открие при анализа. Но те не са намерили нищо такова. Багрилото е на двайсет и две хиляди години и никой не се съмняваше в това.