Читать «Котешко лице» онлайн - страница 131

Пропаднах в някаква празнота, в някаква черна бездна и онова, което разкъсваше душата ми, беше осъзнаването, че празнотата се дължи не на загубата на способността на Котешкото лице да прокарва пътища във времето за нас, а на загубата на самото Котешко лице.

— Аса — рече той, — отивам си вкъщи. Бях загубил пътя, но сега го знам и си отивам вкъщи.

Не отвърнах нищо. Нямаше какво да му кажа. Бях загубен в празнотата.

— Приятелю — рече той, — моля те, пожелай ми всичко хубаво. Трябва да отнеса това със себе си.

Изрекох думите и те се откъснаха от мен така, сякаш бяха късчета плът, отскубната от тялото ми. Исках да ги кажа, трябваше да му ги кажа и все пак ми струваше много да изрека:

— Котешко лице, желая ти всичко хубаво. Най-искрено ти желая всичко хубаво. Ще ми липсваш, Котешко лице.

Беше си тръгнал. Не го видях да си тръгва, но знаех, че е заминал. Леден вятър духаше сякаш отникъде и черната празнота се превърна в сива, а после изчезна и аз стоях до ъгъла на курника в овощната градина, загледан в пустото ябълково дърво.

Беше се спуснал здрач и прожекторите вече всеки момент щяха да се включат автоматично. Домът ми щеше да се превърне в ослепителен кошмар с униформените пазачи, сновящи нагоре-надолу покрай оградата. Но милостиво ми се отпускаха още няколко мига и аз имах здрача, от който се нуждаех.

После прожекторите изведнъж се включиха и аз се запътих обратно към административната сграда. Страхувах се да не се спъна, но не се спънах. Вървях вдървено и по права линия, като навита играчка. Хайръм го нямаше наоколо, а Боузър най-вероятно преследваше някъде мармоти, макар за тях да бе малко късно. Обикновено се скриваха под земята веднага след залез слънце.

Влязох в офиса. Когато се появих на вратата, те прекъснаха разговора и впериха очи в мен.

— Е? — попита Райла.

— Котешкото лице си отиде — отвърнах аз.

Бен рязко се изправи на крака.

— Отишъл си! — извика той. — Къде е отишъл?

— Отиде си у дома — казах аз. — Искаше да се сбогува. Това е единственото, което искаше — просто да се сбогува.

— Не можеше ли да го спреш?

— Нямаше как да го спра, Бен. Разбираш ли, той порасна. Бе завършил чиракуването си…

— Хей, я почакай — прекъсна ме Къртни, като се опитваше да запази спокойствие. — Той ще се върне, нали?

— Не, няма — отвърнах аз. — Той се промени. Промени се в нещо друго…

Бен удари с юмрук по бюрото.

— Какъв отвратителен, дяволски провал! И какво ни остава? Ще ти кажа какво ни остава. Не ни остава нищо.

— Не бързай толкова — каза Къртни. — Да не бързаме толкова. Нека видим възможностите си. Може да ни е останало нещо. Можем да спасим нещо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бен. — С тези твои адвокатски приказки…

— Можем да спасим онова, което имаме — прекъсна го Къртни. — Имаме договор със „Сафари“, а това са чисти два милиона долара на година.

— Ами Миоцена?

— Не Миоцена, Бен. Мастодонтия.

Райла извика:

— Не и Мастодонтия! Няма да ги допусна в Мастодонтия. Ще развалят всичко. Мастодонтия е на двама ни с Аса.