Читать «Котешко лице» онлайн - страница 130

Погледнах към Райла и видях, че се усмихва — усмихваше се за първи път от дни насам. И някак си разбрах за какво си мислеше — че сега можем да започнем строителството на къщата в Мастодонтия.

— Струва ми се, че това е достатъчно — каза Бен. — Свършил си добра работа, Кърт. Така или иначе навярно нямаше да можем да вземем каквито и да е такси от правителството.

Вратата се отвори и в стаята влезе Хайръм. Всички се обърнахме да го погледнем.

Той се затътри още няколко крачки напред.

— Господин Стийл — рече Хайръм, — Котешкото лице би искал да отидете при него. Иска да ви види. Казва, че е важно.

Изправих се и Райла каза:

— Ще дойда с теб.

— Благодаря — отвърнах аз, — но недей. По-добре сам да видя какво има. Сигурно не е нещо сериозно. Няма да се бавя много.

Но имах ужасното чувство, че ще е нещо повече от сериозно. Никога преди Котешкото лице не беше пращал да ме повикат.

Отвън Хайръм ми каза:

— Той е до стария курник.

— Ти остани тук — заповядах аз. — Ще отида сам.

Прекосих двора, заобиколих курника и открих Котешкото лице в короната на едно от ябълковите дървета. Докато вървях към дървото, почувствах как се протяга към мен. Когато го направи, ми се стори, че оставаме сами, само ние двамата, а всичко останало изчезва.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Исках да те видя преди да си тръгна. Исках да разговарям с теб…

— Да си тръгнеш! — извиках аз. — Котешко лице, ти не можеш да си тръгнеш. Не и сега. Защо си тръгваш?

— Не мога да не замина — отвърна Котешкото лице. — Отново се променям. Казах ти как се променях преди, на родната си планета след началото си…

— Как се променяш? — попитах аз. — Защо трябва да се променяш?

— Защото не мога да не го правя. Става от само себе си, а не по мое желание.

— Котешко лице, ти желаеш ли тази промяна?

— Да, струва ми се. Още не съм си задавал този въпрос. И все пак това ме изпълва с щастие. Защото си отивам вкъщи.

— Вкъщи ли? На планетата, на която си се родил?

— Не. На планетата щабквартира. Сега вече знам, че тя е мой дом. Аса, знаеш ли какво си мисля?

Почувствах как ме изпълва хлад. Ненадейно се почувствах съкрушен.

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Мисля си, че се превръщам в бог. Когато се върна, ще бъда един от тях. Струва ми се, че именно така се появяват те. Развиват се от други форми на живот. Може би само от моята форма на живот. Може би и от други. Не знам. Струва ми се, че някой ден ще разбера. Чиракуването ми свърши. Вече пораснах.