Читать «Котешко лице» онлайн - страница 132

— След като Котешкото лице си е тръгнал и няма повече пътища във времето — с остър и студен тон рече Къртни, — ще трябва да ги пуснете в Мастодонтия, иначе няма да имате съвсем нищо. — После се обърна към мен. — Сигурен ли си, че Котешкото лице си е тръгнал и че няма да се върне?

— Сигурен съм.

— И няма повече пътища във времето?

— Няма — потвърдих аз. — Няма да има повече пътища във времето.

— Сигурен ли си?

— Да — казах аз. — Защо, по дяволите, да ви лъжа? Да не мислите, че това е шега? Казвам ви, че не е. Ще ви кажа и нещо друго. Няма да пращате никого в Мастодонтия. Онзи ден ви го обясних. Времевият интервал не е достатъчен. По времето на Мастодонтия вече има хора. Ходят на лов за мастодонти в Испания. Обработват кремък във Франция.

— Ти си луд! — извика Бен. — Ще загубиш и малкото, което имаме…

— Да, за Бога — изкрещях му в отговор аз. — Ще го загубя. По дяволите двата милиона. По дяволите правителството и бунтовниците.

— И ние също да вървим по дяволите, така ли? — тихо, прекалено тихо попита Къртни.

— Да — отвърнах аз. — Вие също вървете по дяволите. Като пратим онези тълпи в Мастодонтия, можем да унищожим всичко, което имаме сега — което цялата човешка раса има сега.

— Знаеш, че той е прав — меко каза Райла. — Той е прав за едно, а аз съм права за друго. Мастодонтия принадлежи на двама ни и никой друг не може да я притежава. В момента тя е чиста, а ние двамата не можем да я замърсим. Има и нещо друго…

Не изчаках да чуя какво друго има да каже тя. Обърнах се и излязох навън. Вървях по коридора почти без да знам къде отивам, после излязох през предната врата и минах през портата. Казах на пазача, който стоеше на портала: „Пуснете ме да изляза“ и той ме пусна.

Здрачът се сгъстяваше и вече беше почти нощ. Едва различавах тъмните силуети на дърветата от другата страна на пътя, който минаваше през Уилоу Бенд. Големият паркинг на Бен бе пуст и аз се насочих към него. Не знаех къде отивам. Всъщност, не ме интересуваше. Единственото, което исках, беше да се махна.

Защото знаех, че каквото и да кажехме двамата с Райла, щяхме да загубим; че под натиска, който щяха да ни окажат, щяхме да сме принудени да позволим на тълпите да влязат в Мастодонтия. Най-много ме болеше, че Бен и Къртни ще са сред онези, които щяха да ни притиснат.

Навлязох доста навътре в паркинга и после се обърнах назад. И там, извисила се под светлината на прожекторите, бе оградата. Не я бях виждал отвън, освен онзи път, когато се бях върнал от Европа, а тогава толкова много други неща привличаха вниманието ми — навалицата от хора, претъпканият паркинг, павилионите за хотдог и мъжът, който продаваше балони — че едва бях забелязал оградата. Но сега я виждах в цялата й гротескност и присъствието й ме накара да си спомня как бе преди — преди тук да има ограда. Застанал там, аз почувствах липсата и самотата на човек, загубил дома си — не само старата ферма, но и Мастодонтия. Защото знаех, че е само въпрос на време Мастодонтия да изчезне. А с нея щеше да си отиде и къщата от необработен камък с многото й комини, къщата, която бе планирала Райла и за която бяхме разговаряли през толкова много вечери.