Читать «Котешко лице» онлайн - страница 133

„Райла“ — помислих си аз. Райла, пробивната нахална кучка, която искаше да бъде богата. И все пак, преди малко тя без да се колебае беше направила своя избор между Мастодонтия и двата милиона на година.

„Ти си измамница“ — казах й аз. Всичко е било само поза. Маска на безскрупулна бизнес дама. Когато се стигна до решителния момент, тя изостави позата и направи своя избор. Въпреки всичко, въпреки изминалите години, тя все още бе онова момиче, което бях обичал по време на разкопките в Средния Изток, онази, чието лице беше изгоряло от безпощадното слънце, онази, която винаги ходеше с мръсно лице, защото трябваше да чеше сърбящия си, изгорял от слънцето и белещ се нос с мръсна ръка.

„Миоценът“ — помислих си аз. Защо не бяхме успели да стигнем до Миоцена? Защо не се бях сетил да накарам Котешкото лице да прокара път до Миоцена още преди няколко дни, така че да е готов в случай на нужда? Ако го бяхме направили, дори след заминаването на Котешкото лице все още бихме могли да спасим Мастодонтия.

А Котешкото лице? Вече само спомен. Вече не се усмихваше от някое дърво. Най-после бе разбрал какво е и какво ще бъде.

„Котешко лице“ — казах му аз, — „сбогом, стари приятелю. Желая ти всичко хубаво, ще ми липсваш до болка.“

В мига, в който си помислих това, ми се стори, че отново съм с него, че съм станал едно с него, както толкова много пъти преди, когато ме беше взимал в себе си, за да виждам онова, което виждаше той, за да науча онова, което знаеше.

За да науча онова, което знаеше.

За да науча, дори да не ги разбирах изцяло, нещата, които никога не ми беше казвал, за да проумея, дори да не можех да ги разбера, нещата, които ми показваше.

Като времевите уравнения, например.

Изведнъж, докато мислех за тях, времевите уравнения отново изплуваха в ума ми, точно както ми ги бе показал. И докато ги гледах през неговите очи, видях колко добре си съответстват и как могат да се използват.

„Миоценът“ — помислих си аз, — „двайсет и пет милиона години назад в миналото.“ И уравненията паснаха помежду си, а аз направих другите неща, които бяха необходими, за да прокарам път във времето.

Излязох от Котешкото лице и той изчезна. Вече не бях вътре в него. Не виждах през неговите очи. А уравненията… уравненията… те означаваха… но аз бях загубил уравненията, тяхното усещане и форма, познанието как да ги използвам. Ако изобщо бях знаел това. Сега бях просто едно глупаво човешко същество, дръзнало да си мечтае, че е създало път във времето, използвайки дадените му информация и познания, подарък от същество, което сега бе бог сред звездите.

Открих, че треперя. Свих рамене и силно стиснах ръце една в друга, за да се опитам да спра треперенето. "Проклет глупак — казах си аз, — „ти си полудял. Стегни се, глупако, приеми се такъв, какъвто си.“

И все пак… и все пак… и все пак…

„Давай“ — беснеех срещу самия себе си, — „направи тези няколко крачки напред, тръгни по този глупав път във времето. Ще видиш. Там няма никакъв Миоцен.“