Читать «Котешко лице» онлайн - страница 127

— Кажи ми, Котешко лице, откъде знаеш? Откъде си сигурен, че си безсмъртен?

— Знам го и толкова — отвърна Котешкото лице. — Вътре в себе си го зная.

Това беше достатъчно, помислих си аз. Щом го знаеше вътре в себе си, навярно бе прав.

Тръгнах си малко по-озадачен, отколкото преди. Изглежда всеки път, когато разговарях с него, се озадачавах все повече. Известно време, поради някаква странна причина, чувствах, че го познавам по-добре, отколкото което и да е друго същество. Все повече усещах дълбините в него, които ми се струваше, че никога няма да достигна. Озадачаваше ме също алогичното чувство, че го познавам добре. Бях разговарял с него, истински бях разговарял с него не повече от десетина пъти и все пак имах впечатлението, че сме приятели открай време. Знаех някои неща за него, за които бях сигурен, че никога не сме разговаряли. Чудех се дали това не може да се свърже с факта, че той често ме беше взимал вътре в себе си, бе ме правил за миг част от своята личност, за да успея да видя заедно с него някои идеи, които не би могъл да обясни с разбираеми за мен думи. Беше ли възможно в случаите на единение да съм поел част от неговата самоличност, да съм проникнал в мисли и цели, които изобщо не е възнамерявал да сподели?

Повечето от репортерите и телевизионните екипи вече бяха напуснали Уилоу Бенд. В отделни дни нямаше съвсем никой, друг път се появяваха неколцина и оставаха ден-два. Все още ни споменаваха в новините, но магията вече я нямаше. Вече не бяхме сензация.

Туристите намаляха. Обикновено на паркинга на Бен имаше по няколко коли, но не можеше и да става сравнение с преди. В мотела на Бен вече имаше свободни места — понякога много свободни места. Ако не настъпеше поврат, Бен щеше да загуби доста пари. Все още държахме охрана и нощем включвахме прожекторите, но това започваше да изглежда малко глупаво. Охранявахме нещо, което навярно вече не се нуждаеше от охрана. Струваше ни адски много пари и от време на време обсъждахме дали да не освободим пазачите или да престанем да включваме прожекторите. Но се колебаехме — по принцип, предполагам, защото това би приличало на признание за поражение. А все още не бяхме готови да се откажем.

В Конгреса се развихри спор по емиграционния въпрос. Едната страна заявяваше, че предложението означава изоставяне на онеправданите, а другата твърдеше, че така им се предлагат преимуществата на новото начало в нова среда, в която липсва напрежението на нашата. Нападаха икономическия аспект на проблема — сравняваха цената за това на емигрантите да се даде ново начало на девствена земя с годишните разноски за социални помощи. От време на време надигаха глас самите получатели на социални помощи, но той се заглушаваше в общата глъчка и никой не ги слушаше. Вестниците пускаха неделни притурки, а телевизионните мрежи излъчваха специални предавания, които обясняваха и илюстрираха положението в Миоцена. Конгресът беше обкръжен от спорещи групи граждани.

В Уилоу Бенд се появиха няколко религиозни групи. Те носеха знамена и държаха речи в полза на изоставянето на днешното общество и оттеглянето в Миоцена, или ако не в Миоцена, където и да е, стига да избягат от жестоката несправедливост и неравенство на нашата система. Те демонстрираха пред портата и устроиха лагер на паркинга на Бен. Хърб излезе да разговаря с тях. Не останаха дълго. Нямаше репортери, които да ги интервюират, фотографи, които да ги снимат, тълпи, които да ги подиграват, нито полиция, с която да влизат в пререкания. Така че си тръгнаха.