Читать «Котешко лице» онлайн - страница 126

— Добре, убеди ме. Ще предам на сенатора. Освен това, Аса…

— Да?

— Какво мислиш за идеята? Да пратят тези хора в миналото?

— Няма да стане — отвърнах аз. — Малцина ще искат да отидат. Те не са пионери и не искат да бъдат такива.

— Смяташ, че ще предпочетат да останат тук, на социална издръжка през остатъка от живота си? Защото положението е такова. Те са в капана на бедността и не са в състояние да се измъкнат.

— Мисля, че повечето от тях ще останат — казах аз. — Те знаят какво ги очаква тук. За миналото нямат представа.

— Страхувам се, че си прав — рече Къртни. — Надявах се, планът на Фриймор да ни стане гаранция, ако постъпките ни за запрещение се провалят. Ако го гласуват, разбира се.

— Не разчитай на това — казах аз.

Къртни и Бен поговориха още малко. Нямаше за какво толкова да се разговаря.

Докато седях там и слушах откъслечните думи на Бен, аз се замислих за светлите перспективи, които толкова бързо бяха помръкнали. Преди няколко седмици изглеждаше, че нищо не може да ни попречи — имахме договора със „Сафари“, сделката с хората от киното напредваше и бяхме уверени, че ни предстоят още. Но сега, освен ако Къртни не успееше да се наложи над заповедта на Държавния департамент, с бизнеса ни щеше да е свършено.

Лично аз не съжалявах прекалено много — о, разбира се, не бих имал нищо против да стана милионер, но парите и успехът в бизнеса никога не са имали толкова голямо значение за мен. Райла обаче беше съвсем различна. И макар Бен почти да не споменаваше за това, знаех, че за него тези неща също значат адски много. Моето разочарование, осъзнах аз, не бе толкова заради онова, което бях загубил, колкото заради онова, което бяха загубили те двамата.

Когато напуснах офиса на Бен, отидох в овощната градина и открих Котешкото лице там. Седнахме да поговорим. През повечето време говореше той. Този път ми показа родната си планета. Беше съвсем различна от щабквартирата: затънтен свят с бедна икономическа база. Почвата не ставаше за земеделие, почти нямаше полезни изкопаеми, не се бяха развили големи градове. Жителите на този свят влачеха безрадостно съществувание и бяха съвсем различни от Котешкото лице — определено биологични, макар в тях да имаше някаква озадачаваща мимолетност, сякаш нерешително се лутаха между къртици и феи.

Котешкото лице почувства изненадата ми, защото ми каза:

— Бях урод. Как би го нарекъл ти? Навярно мутант. Не приличах на останалите от тях. Изменях се, а те бяха объркани, срамуваха се и навярно малко се плашеха от мен. Началото ми беше нещастно.

Неговото начало — не детството му, а началото. Замислих се над това.

— Но са те отвели в щабквартирата — казах аз. — Навярно точно затова са те отвели. Може би са търсили точно такива като теб — същества, които да могат да се променят.

— Сигурен съм в това — отвърна Котешкото лице.

— Казваш, че си безсмъртен. Бяха ли и другите на родната ти планета безсмъртни?

— Не, не бяха. Това е едно от нещата, по които се отличавах.