Читать «Самите богове» онлайн - страница 133

Денисън се развесели.

— Какъв е официалният отговор на такива забележки? — осведоми се той.

— Нищо особено. Просто отвръщам: „Свикнали сме, мадам“. Или „сър“, ако е мъж. Обикновено е жена. Предполагам, че мъжете са прекалено заети да разглеждат блузите ни и да се питат кога ги събличаме. Знаеш ли какво ми се иска да отвърна на идиотите?

— Кажи ми, моля те. Тъй като трябва да си останеш с блузата, понеже е в скафандъра, свали поне този товар от плещите си.

— Много смешно, смешна игра на думи! Бих искала да отвърна: „Слушайте, мадам, защо, по дяволите, трябва да ни интересува вашият свят? Не желаем да се мотаем по външната страна на никоя планета, като чакаме да паднем или да ни отвее нещо. Не искаме да ни духа грубият въздух или мръсна вода да се лее върху нас. Не са ни необходими мръсните ви микроби, миризливата ви трева, мътно-сивото ви небе или белезникавите ви облаци. Когато пожелаем, можем да гледаме Земята на собственото си небе, но това не ни се случва често. Луната е наш дом и тя е такава, каквато я правим; точно каквато я правим. Наша е и сами изграждаме собствената си екология, нямаме нужда от вас тук, за да ни съжалявате, понеже вървим по собствения си път. Върнете се във вашия свят и нека притеглянето издърпа гърдите ви до колената.“ Така бих отговорила.

— Прекрасно — одобри Денисън. — Винаги когато понечиш да го кажеш на някой землянин, ела, разправи ми го на мен и ще се почувствуваш по-добре.

— Знаеш ли какво? От време на време някой имигрант предлага на Луната да изградим земен парк; малко пространство със земни растения, донесени като семена или разсад; и няколко животни може би. Нещо от родния дом — така се изразяват обикновено.

— Навярно си против това.

— Разбира се, че съм против. Нещо от чий роден дом? Нашият дом е Луната. Имигрант, който иска да има нещо от родината си, ще направи най-добре да си се върне там. Понякога имигрантите са по-лоши и от земляните.

— Ще го запомня — подхвърли Денисън.

— Не се отнася за теб… Поне досега — успокои го Селена.

Настъпи мълчание и Денисън се запита дали Селена ще предложи да се връщат в пещерите. От една страна, скоро щеше да закопнее за спалнята си. От друга, никога не се бе чувствувал толкова спокоен. Запита се за колко ли време ще му стигне кислорода в раницата.

Тогава Селена заговори отново.

— Бен, мога ли да ти задам един въпрос?

— Питай спокойно. Ако те интересува личния ми живот, нямам тайни. Висок съм метър и седемдесет и два сантиметра, на Луната тежа тринадесет килограма, много отдавна имах жена, сега съм разведен, имам едно дете — дъщеря, възрастна и омъжена, следвал съм в университета…