Читать «Самите богове» онлайн - страница 131

— Предполагам, че сравнението не е подходящо. На Луната нямате опит в летенето.

— Зная какво е. Летенето сигурно е като плъзгането… А то ми е познато.

Тя с лекота се движеше до него.

Денисън вече се плъзгаше достатъчно бързо, за да изпита усещане за движение, дори когато гледаше напред. Лунният пейзаж се разкриваше пред него и прелиташе от двете му страни.

— Каква скорост може да се развие при плъзгане?

— При едно добро лунно надбягване — отвърна Селена — бяха засечени скорости над сто и шестдесет километра в час; на по-стръмни склонове от този, разбира се. Ти ще достигнеш вероятно най-много около петдесет и пет.

— Струва ми се много по-бързо.

— Не е. Вече излизаме на равно, Бен, и все още не си паднал. Сега само продължавай да се държиш. Плъзгачите ще се изчерпят и ще усетиш триене. Не предприемай нищо. Продължавай да се плъзгаш.

Селена едва бе довършила указанията си, когато Денисън усети известно налягане под ботушите си. Веднага изпита завладяващо чувство на скорост и стисна здраво юмруци, за да не протегне напред ръце в почти инстинктивен жест срещу сблъскването, което нямаше да стане. Знаеше, че ако изпружи ръце, ще падне назад.

Присви очи, задържа дъх, докато белите му дробове щяха да се пръснат.

— Идеално, Бен, идеално — похвали го Селена. — Не зная някой имигрант да се е пързалял за първи път, без да падне, така че дори и да не удържиш, няма да е зле. Не е позорно.

— Нямам намерение да падам — пошепна Денисън.

Пое дълбоко хрипливо въздух и отвори широко очи. Земята беше все така ведра, все така безразлична. Вече се движеше по-бавно… по-бавно… по-бавно.

— Спрял ли съм вече, Селена? — попита я той. — Не съм уверен.

— Стоиш неподвижно. Не мърдай. Трябва да си починеш, преди да тръгнем към града… По дяволите, някъде тук го оставих, когато се изкачвахме.

Денисън я гледаше, без да вярва на очите си. Изкачи се заедно с него, пързаля се с него. Но той беше полумъртъв от умора и напрежение, а тя правеше в пространството дълги скокове като кенгуру. Навярно се намираше на около стотина метра, когато се обади.

— Ето го! — гласът й прозвуча толкова високо в ушите му, колкото и когато се намираше до него.

Върна се след миг със сгънато под мишницата пластмасово фолио.

— Спомняш ли си — поде весело, — когато се изкачвахме, ме попита какво е това и аз отговорих, че ще ни потрябва, преди да се приберем? — Тя разгъна фолиото и го просна върху прашната лунна повърхност. — Пълното му наименование е „Лунно кресло“, но го наричаме просто кресло. В този наш свят прилагателното го смятаме за естествено. — Тя завинти някакъв патрон и натисна едно лостче.

Креслото започна да се надува. Денисън бе очаквал да се чуе свистене, но разбира се, нямаше въздух, по който да се предава звука.

— Преди да поставиш отново под въпрос нашата политика на икономии — уведоми го Селена, — знай, че и това е аргон.

Пластмасата разцъфна в дюшек, стъпил върху шест ниски крака.

— Ще те удържи — увери го тя. — Много малък допир има с почвата и вакуумът около него запазва топлината.

— Не ми разправяй, че е затоплен — рече смаяно Денисън.