Читать «Самите богове» онлайн - страница 132
Айзък Азимов
— Когато се изпарява в него, аргонът се нагрява, но само сравнително. Достига 270 градуса абсолютна температура, почти достатъчно, за да се разтопи лед и за да не допусне изолационният ти скафандър да губи топлина по-бързо, отколкото ти я произвеждаш. Хайде, лягай.
Денисън я послуша и се отпусна с чувство за невероятно удобство.
— Великолепно! — въздъхна той продължително.
— Мама Селена мисли за всичко — подметна тя.
Приближи се откъм гърба му, плъзна се край него със събрани крака, сякаш е върху кънки, остави ги да се изплъзнат изпод нея и грациозно се отпусна на почвата върху бедрото и лакътя си. Денисън подсвирна.
— Как го правиш?
— Много тренировки! Само не се опитвай. Ще си счупиш лакътя. Но те предупреждавам. Ако ми стане твърде студено, ще се наложи да те постесня на матрака.
— Напълно безопасно е — отвърна той, — след като и двамата сме в скафандри.
— А, ето че се обажда моят храбър развратник… Как се чувствуваш?
— Добре, предполагам. Какво преживяване!
— Какво преживяване? Ти постави рекорд, като не падна. Имаш ли нещо против да разправя за това на хората в града?
— Не. Винаги обичам да ме оценяват… Нали не очакваш да го повторя?
— Сега ли? Не, разбира се. И аз не бих се спуснала отново. Само ще починем малко, за да се нормализира сърдечният ти ритъм и ще се върнем. Ако изпънеш крака към мен, ще ти сваля плъзгачите. Следващия път ще ти покажа как сам да се справяш с тях.
— Не съм уверен, че ще повторя.
— Разбира се. Не ти ли беше приятно?
— За малко. Когато не изпитвах ужас.
— Следващия път ужасът ще бъде по-слаб, след това още ще намалее, докато накрая ще изпитваш удоволствие и ще направя от теб добър бегач.
— Не, няма да успееш. Прекалено стар съм.
— Не и на Луната. Само изглеждаш стар.
Докато лежеше, Денисън усещаше как безбрежното спокойствие на Луната се пропива в него. Този път беше с лице към Земята. При неотдавнашното пързаляне неизменното й присъствие на небето повече от всичко друго му бе давало увереност и той изпитваше благодарност към нея.
— Често ли идваш тук, Селена? — попита той. — Искам да кажа, сама или с някой друг? Знаеш, не по времето на празниците?
— Почти никога. Ако няма хора наоколо, ми идва прекалено много. В действителност съм изненадана, че сега постъпих така.
— Аха — измърмори безлично Денисън.
— Не се ли изненадваш?
— Трябва ли? Смятам, че всеки човек върши нещо или защото го желае, или защото се налага да го направи, а и в двата случая това си е негова работа, а не моя.
— Благодаря, Бен. Искрено казано, приятно ми е да го чуя. Едно от привлекателните неща в теб, Бен, е, че като преселник проявяваш желанието да ни оставиш да бъдем каквито сме. Ние, лунаритите, сме подпочвени, пещерни хора, хора на коридорите. И какво лошо има в това?
— Нищо.
— Не е така, ако се вярва на онова, което разправят земляните. А аз съм туристически гид и трябва да ги слушам. Няма нещо, което да говорят и аз да не съм го чувала милион пъти, но най-често казват — и тя придаде на гласа си заваления акцент, с който типичният землянин говори стандартен планетарен език — „Но, скъпа, как можете всички вие постоянно да живеете в пещери? Не изпитвате ли ужасно чувство на затвореност? Никога ли не закопнявате да видите синьо небе, дървета, океана, да усетите вятъра и да помиришете цветя…“ О, бих могла да продължавам безкрайно, Бен. После подхвърлят: „Предполагам обаче, че не знаете какви са небето, морето и дърветата, затова не ви липсват…“ Сякаш не приемаме телевизионни предавания от Земята и нямаме пълен достъп до земната литература — зрителен, слухов и понякога дори обонятелен.